Шантарам полностью

— Нека го кажа по друг начин. Силите на съзиданието, енергията, която всъщност придава дух на материята и животът, който ние си мислим, че виждаме около нас, не могат да се измерят, претеглят и дори да се поставят във времето такова, каквото го познаваме. Една от формите на тази енергия са фотоните на светлината. И най-малкият предмет за тях е цяла вселена от открито пространство, а цялата вселена е само една прашинка. Онова, което наричаме свят, е само идея — при това не особено добра, все още. От гледна точка на светлината, на светлинния фотон, който й вдъхва душа, вселената, която ние познаваме, не е истинска. Нищо не е истинско. Разбирате ли сега?

— Не съвсем. Струва ми се, че ако всичко, което си мислим, че знаем, е погрешно или е илюзия, то никой от нас не може да знае какво да прави или как да живее, или как да запази разума си.

— Ние лъжем — рече той и в изпъстрения със златисти петънца кехлибар на очите му проблесна неподправено веселие. — Разумният човек е просто по-добър лъжец от лудия. Вие с Абдула сте братя. Знам го. Очите ви лъжат и ви казват, че това не е така. И вие вярвате в тази лъжа, защото така е по-лесно.

— И така ли запазваме разума си?

— Да. Нека ви кажа — аз гледам на вас като на мой син. Не съм се женил и нямам син, но имаше такова време, да, когато беше възможно аз да се оженя и да имам син. И това време беше. На колко години сте?

— На трийсет.

— Точно така, знаех си. Времето, когато можех да стана баща, беше точно преди трийсет години. Но ако ви кажа, че аз виждам ясно, че вие сте мой син, а аз — ваш баща, вие ще решите, че това е невъзможно. Ще се противите. Няма да прозрете истината, която аз виждам сега и която прозрях в първите мигове на нашата среща, преди няколко часа. Вие предпочитате да измислите удобна лъжа и да повярвате в нея — лъжата, че всички ние сме непознати и че няма никаква връзка помежду ни. Но съдбата — нали знаете какво е съдбата? Кисмет е думата на езика урду… съдбата има над нас пълна власт, като изключим две неща. Съдбата не може да контролира нашата свободна воля и не може да лъже. Хората лъжат повече себе си, отколкото другите, и лъжат другите по-често, отколкото им казват истината. Но съдбата не лъже. Разбирате ли?

Разбирах. Сърцето ми знаеше онова, за което говореше той, въпреки че бунтовният ми ум отхвърляше тези думи и човека, който ги изговаряше. Неизвестно как, той бе открил мъката в мен. Празнината в живота ми, която един баща трябваше да запълни, бе ширнала се прерия от копнеж. В най-самотните часове през тези години на преследване аз се скитах там, жаден за бащина обич колкото цял затвор осъдени в последния час на новогодишната нощ.

— Не — излъгах. — Съжалявам, но просто не съм съгласен. Не мисля, че можеш да направиш нещата истински, като просто повярваш в тях.

— Не съм казал такова нещо — отвърна той търпеливо. — Твърдя, че действителността — такава, каквато я виждате и каквато я виждат повечето хора — не е нищо повече от илюзия. Има друга реалност отвъд онова, което виждаме с очите си. И трябва да почувстваш пътя към тази реалност със сърцето си. Друг начин няма.

Просто… вашият поглед към нещата е доста объркващ. Всъщност хаотичен. Вие самият не го ли намирате за хаотичен?

Той отново се усмихна.

— Първоначално е странно да мислиш по правилния начин. Но има няколко неща, които можем да опознаем, няколко неща, в които да сме сигурни, и това е относително лесно. Нека ви покажа. За да узнаете истината, трябва само да си затворите очите.

— Толкова лесно ли било? — разсмях се аз.

— Да. Трябва само да си затворите очите. Ние можем да познаем Бога, например, можем да познаем и тъгата. Можем да познаем мечтите, а също и любовта. Но никое от тези неща не е истинско — в обичайния смисъл на нещата, които съществуват на света и изглеждат истински. Ние не можем да ги претеглим, да измерим дължината им или да намерим основните им съставки в атомен ускорител. И точно затова те са възможни.

Кануто на мисълта ми започваше да се пълни с вода и реших да се измъквам, и то бързо.

— Никога досега не бях чувал за това място. Много такива места ли има?

— Може би пет — отвърна той. Прие смяната на темата с търпимост и спокойствие. — Това според вас много ли е?

— Достатъчно, предполагам. Тук няма жени. На жените не им ли е позволено да идват тук?

— Не е забранено. — Той се намръщи, докато подбираше правилните думи. — На жените е позволено да идват тук, но те самите не искат да идват. Има други места, където се събират жени, и там се занимават със своите си работи и слушат музика и певци. Тях също никой мъж не би пожелал да безпокои.