Излязохме от колибата и навън ни поздрави Джони Пурата, който очевидно бе подслушвал. Той ми се усмихна, погледна намръщено Абдула, а после пак ми се усмихна, със следи от смръщването в сенките на усмивката.

— Здравей, Джони, излизам за малко. Гледай децата да не докопат лекарствата! Днес подредих разни нови на етажерката, някои са опасни.

Джони вирна брадичка, за да защити наранената си гордост.

— Никой няма нищичко да пипне в колибата ти, Линбаба! Какви ги говориш? Можеш да оставиш там вътре милиони рупии и никой няма нищичко да пипне! Ако щеш, и злато сложи там! Индийската банка не е толкова сигурна, колкото колибата на Линбаба!

— Само исках да кажа, че…

— И диаманти също остави, ако щеш. И изумруди. И перли.

— Схванах, Джони.

— Няма нужда да се тревожиш толкова — намеси се Абдула. — Той изкарва толкова малко пари, че никой не би имал интерес да ги вземе. Знаеш ли колко е изкарал миналата седмица?

Абдула като че се виждаше подозрителен на Джони Пурата. Враждебна гримаса изкриви още повече лицето му, но въпросът го заинтригува и любопитството надделя.

— Колко?

— Според мен няма нужда точно сега да обсъждаме това, момчета — измрънках в опит да избегна дискусията върху мизерните ми доходи, която, както добре знаех, можеше да се проточи близо час.

— Хиляда рупии — отвърна Абдула и се изплю, за да подчертае думите си.

Хванах го за лакътя и го забутах по пътеката между колибите.

— Хайде, Абдула. Нали щяхме да ходим някъде? Да тръгваме, братко.

Изминахме няколко крачки, но Джони Пурата ни настигна и ме издърпа за ръкава крачка-две назад от Абдула.

— За Бога, Джони! Точно сега не искам да обсъждам колко пари съм изкарал. После ми опявай колкото щеш за това, обещавам ти, но…

— Не, Линбаба, аз не за това — прошушна той с дрезгав шепот. — Този човек, този Абдула — не бива да му се доверяваш! Недей да правиш никакъв бизнес с него!

— Защо така? Какво има, Джони?

— Просто недей! — каза той и може би щеше да каже и още, но Абдула се обърна да ме извика и Джони нацупено се шмугна зад един завой.

— Какъв е проблемът? — попита Абдула, щом се изравних с него и поехме отново по лъкатушните пътеки между къщите.

— О, няма проблем — смънках, наясно. — Никакъв проблем няма.

Мотоциклетът на Абдула бе паркиран на шосето край бордея, където няколко деца го пазеха. Най-високото прибра десетте рупии, които той им даде, а после бегом поведе парцаливата си хлапашка банда нанякъде. Абдула срита мотора, а аз седнах зад него. Без каски и само по тънки ризи, ние се вмъкнахме в дружелюбния хаос на уличното движение успоредно край морето по посока на Нариман Пойнт.

Ако изобщо разбирате от мотори, можете да научите много за човека по това как кара. Абдула по-скоро се ръководеше от рефлекса, отколкото се съсредоточаваше. Владееше мотора в движение също толкова естествено, колкото и краката си при ходене. Разгадаваше трафика със смесица от умения и интуиция. На няколко пъти забави ход, преди да се появи очевидна нужда, и избегна набиването на спирачки там, където други мотоциклетисти с по-слаба интуиция щяха да се принудят да ги набият. Понякога даваше газ и навлизаше в невидима пролука, отворила се по магия пред нас тъкмо когато сблъсъкът изглеждаше неминуем. Въпреки че в началото се изнервях, техниката му скоро ми вдъхна доверие пряко волята ми и аз се отпуснах.

На плажа Чоупати свихме и се заотдалечавахме от морето. Улиците с високи тераси отначало отслабиха, а после и задушиха хладния морски ветрец. Вляхме се в потоците от движение, които се носеха в жегата към „Нана Чоук“. Архитектурата беше от средния период на развитие на Бомбай като голям пристанищен град. Някои сгради, построени със солидната геометрия на британското владичество, бяха по на двеста години. Сложните детайли по балконите, рамките на прозорците и фасадите със стълбища излъчваха луксозна елегантност, каквато съвременният град, въпреки целия си хром и блясък, рядко си позволяваше.

Отсечката между „Нана Чоук“ и „Тардео“ бе известна като Района на парсите. Първоначално бях изненадан, че в един град, толкова полиморфен като Бомбай, с неспирно разнообразие от народи, езици и преследване, е проявена склонност към толкова разчертана подредба. Бижутерите си имаха собствени базари, както и механиците, водопроводчиците, дърводелците и другите занаятчии. Мюсюлманите имаха, собствени квартали, както и християните, будистите, сикхите, парсите и джайните. Ако искаш да продадеш или да купиш злато, отиваш на базара „Жавери“, където стотици златари се надпреварват за поръчката ти. Ако искаш да посетиш джамия, на няколко крачки една от друга ще намериш няколко.

След време обаче разбрах, че демаркационните линии, също като много други дълги и къси разделителни линии в този сложен град полиглот, не са толкова строги, колкото изглеждат. В мюсюлманския квартал имаше индуистки храмове, на пазара „Жавери“ — зеленчукопродавачи сред блестящите скъпоценности, а почти до всяка кула с луксозни апартаменти — бордей.

Перейти на страницу:

Похожие книги