Шантарам полностью

Един много възрастен мъж дойде при нас и седна в нозете на Кадербай. Беше облечен с проста памучна риза и тънки торбести панталони, които наричаха курта — пижама. Лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки, а бялата му коса бе подстригана ниско, пънкарски. Беше слаб, прегърбен и очевидно беден. Той кимна отсечено, ала уважително на Кадер и се залови да смесва тютюн и хашиш с разкривените си пръсти. След няколко минути мъжът подаде на Кадер голям шилом и зачака с кибрита, готов да го запали.

— Този човек е Омар — представи го Кадер и задържа лулата пред устните си. — Той приготвя най-добре шилом в цял Бомбай.

Омар запали лулата на Кадербай, устните му се разтвориха в беззъба усмивка. Просто се разтопи от похвалата. Подаде ми лулата, оцени техниката и силата на дробовете ми с критично око и изсумтя одобрително. След като двамата с Кадер дръпнахме по два пъти, Омар пое шилома и го допуши с мощни вдишвания, които издуваха слабите му гърди до пръсване. След като приключи изтърси щипката бяла пепел от лулата. Беше я изцедил докрай и гордо прие кимването, с което Кадербай го удостои. Въпреки напредналата си възраст, той се изправи с лекота, без да докосва пода с ръце, и се отдалечи с куцукане, а певците се завърнаха на сцената.

Абдула дойде отново при нас и донесе стъклена купа с резени манго, папая и диня. Ароматът на плодовете ни обгърна, докато вкусът им се топеше в устата. Певците започнаха поредното си изпълнение и изпяха само една, която продължи повече от половин час. Беше с пищна триделна хармония, построена върху проста мелодия и импровизирани каденци. Музикантите, които акомпанираха на певците на хармониум и табла, свиреха въодушевено, но самите певци оставаха безизразни, неподвижни със затворени очи и отпуснати ръце.

Също както преди, притихналата публика задърдори шумно, щом певците напуснаха малката сцена. Абдула се наведе и каза:

— Докато идвахме насам си мислех за това, че сме братя, господин Лин. Мислех си за казаното от Кадербай.

— Странно, аз също.

— Моите двама братя… В семейството ми в Иран бяхме трима братя, а сега двамата ми братя са мъртви. В Иран имам сестра, но нямам брат. Вече съм само един брат. Един брат, това е тъжно, нали?

Не можех да му отговоря директно. Собственият ми брат бе загубен за мен. Бях загубил цялото си семейство и бях убеден, че никога повече няма да ги видя.

— Мислех, че Кадербай може би е видял нещо истинско. Може би ние наистина приличаме на братя.

— Може би.

Той се усмихна.

— Реших да те харесам господин Лин.

Каза го толкова сериозно, въпреки усмивката, че нямаше как да не се разсмея.

— Е, тогава най-после спри да ме наричаш господин Лин. Стига вече с тия джиджи-биджи! Направо тръпки ме полазват.

— Биджи? — попита той сериозно, това арабска дума ли е?

— Не се тревожи за това, наричай ме просто Лин.

— Добре, ще те наричам Лин. Ще те наричам братко Лин. А ти наричай Абдула, нали така?

— Разбира се.

— И ще запомним тази нощ на концерта на слепите певци, защото от тази нощ започваме да бъдем братя един за друг.

— На слепите певци ли каза?

— Да. Не ги ли познаваш? Това са Слепите певци от Нагпур. Прочути са в Бомбай.

— От някаква институция ли са?

— Институция?

— Да, училище за слепи, може би. Нещо такова.

— Не, братко Лин. Някога те са виждали, също както ние виждаме. Но в едно селце край Нагпур имало ослепяване и тези мъже ослепели.

Шумът наоколо ме замайваше, а допреди приятният аромат на плодовете и хашиша започваше да става застоял и задушен.

— Как така е имало ослепяване?

— Ами, бунтовници и бандити се криели в планините край селото — заобяснява той бавно и обмислено. — Селяните трябвало да им дават храна и друга помощ. Нямали избор. Но когато полицията и войниците дошли в селото, ослепили двайсет души за урок и за предупреждение на останалите хора в другите села. Случва се понякога. Певците не били от това село. Гостували там, за да пеят на фестивал. Просто лош късмет. Ослепили ги наред с другите. Всички тези мъже и жени, двайсет души, вързали ги на земята и им извадили очите с остри бамбукови пръчки. Сега те пеят тук, навсякъде, и са много прочути. И богати също…

Той продължаваше да говори. Аз го слушах, но не можех да откликна с нищо. Кадербай седеше до мен и разговаряше с млад афганец с тюрбан. Младежът се наведе да му целуне ръка и сред гънките на дрехата му се подаде дулото на пистолет. Омар се върна и започна отново да приготвя шилом. Усмихна ми се с покритите си с петна венци и кимна.

— Да, да — изфъфли той, взрян в очите ми. — Да, да, да.