Шантарам полностью

Певците отново се върнаха на сцената, димът се виеше край перките на бавно въртящите се вентилатори и тази зелена копринена стая, изпълнена с музика и заговори, за мен се превърна в начало. Вече знаех, че начала и повратни точки съществуват във всеки живот, и те са много; въпрос на късмет, на воля и на съдба. Денят, в който получих името си, денят на пръчките и наводнението в селото на Прабакер, когато жените ми дадоха името Шантарам, беше начало. Вече го знам. Знам и че всичко останало, което съм бил и което съм извършил в Индия до онази нощ и концерта на слепите певци, може би дори и целият ми дотогавашен живот, са били подготовка за това начало с Абдел Кадер Хан. Абдула стана мой брат, Кадербай — мой баща. По времето, когато осъзнах това напълно и проумях причините, новият ми живот на брат и син ме бе отвел на война и ме бе замесил в убийство, и всичко се бе променило завинаги.

Когато певците замлъкнаха, Кадербай се наведе към мен. Устните му мърдаха и разбирах, че ми говори, ала не можех да го чуя:

— Извинете, не ви чух.

— Казах, че в музиката истината се открива по-често, отколкото във философските книги — повтори той.

— Какво е истината? — попитах го. Всъщност не исках да знам. Опитвах се да поддържам разговора. И да изглеждам умен.

— Истината е, че не съществуват добри или лоши хора — рече той. — Доброта или злина притежават само делата им. Има добри дела или лоши дела. Хората са просто хора — онова, което ги свързва с доброто и злото, е онова, което вършат или отказват да вършат. Истината е, че един миг на истинска обич в сърцето на всеки — на най-благородния човек на земята, или на най-покварения — съдържа цялото предназначение, и процес, и смисъл на живота сред лотосовите гънки на неговата страст. Истината е, че всички ние, всеки един от нас, всеки атом, всяка галактика и всяка материална частица във вселената, се приближаваме към Господ.

Тези негови думи сега са мои завинаги. Чувам ги. Слепите певци са завинаги. Виждам ги. Нощта и мъжете, които бяха началото, баща и брат, са завинаги; Помня ги. Лесно е. Нужно е само да затворя очи.

Десета глава

Абдула прие ролята си на брат много сериозно. Седмица след Нощта на слепите певци той пристигна в колибата ми в бордея Куфи Парейд с чанта, пълна с лекарства, разтвори и бинтове. Донесе и метална кутия с няколко хирургически инструмента. Прегледахме заедно съдържанието на чантата. Той ме разпита за лекарствата — искаше да знае доколко помагат и от какви количества бих имал нужда в бъдеще. Когато най-сетне се почувства доволен, той изчисти от праха дървеното столче и седна. Мълчеше, докато ме гледаше как подреждам донесените от него лекарства по бамбуковата етажерка. Край нас пренаселеният бордей бъбреше, караше се, пееше и се смееше.

— Е, Лин, къде са? — попита най-сетне той.

— За кого питаш къде са?

— Пациентите. Къде са? Искам да видя как моят брат ги лекува. Не може да има лечение без болни, нали?

— Ами, точно в момента нямам пациенти.

— О… — въздъхна той, намръщи се и забарабани с пръсти по коленете си. — Тогава смяташ ли, че ще е добре да ти доведа?

Той се надигна от стола и пред очите ми изникна видение — как влачи болни и ранени насила към колибата ми.

— Не, не, спокойно. Не преглеждам хора всеки ден, но ако дойдат, ако съм тук, те обикновено започват да идват към два часа. Толкова рано сутринта не идват. Почти всички работят поне до обяд. И аз самият обикновено работя. И аз трябва да печеля, нали знаеш.

— Но не и тази сутрин?

— Не, днес не. Миналата седмица изкарах някакви пари. Достатъчно, че да ми стигнат за известно време.

— Как ги изкара?

Той се вгледа в мен безхитростно — не осъзнаваше, че въпросът би могъл да ме притесни или да бъде възприет като груб.

— Не е учтиво да питаш чужденци как изкарват парите си, Абдула — осведомих го аз със смях.

— О, разбирам — усмихна се той. — Изкарал си ги незаконно.

— Не е точно там работата, но, като го каза — и това. Една французойка искаше да купи половин кило чарас. Намерих й. Освен това помогнах на един германец да си продаде фотоапарата „Канон“ на добра цена. И за двете получих комисиона.

— Колко изкарваш от този бизнес? — попита ме той. Погледът му не трепна. Очите му бяха много бледокафяви, почти златисти — с цвета на пясъчните дюни в пустинята Тар последния ден преди да завали.

— Изкарах около хиляда рупии.

— От всяка сделка по хиляда?

— Не, от двете общо — хиляда.

— Това са много малко пари, братко Лин — рече той, набърчил нос и изкривил презрително уста. — Това са дребни, дребни, много малко пари.

— Е, за теб може и да са дребни — смънках отбранително, но на мен ми стигат да изкарам за около две седмици.

— И сега си свободен, нали така?

— Свободен?

— Нямаш пациенти?

— Нямам.

— И нямаш някакъв бизнес за малки комисиони?

— Не.

— Добре. Тогава тръгваме заедно, хайде.

— О, така ли? И къде ще ходим?

— Ела, като стигнем, ще ти кажа.