— Точно това е! — възкликна Шърли. — Не можеш да отправиш поглед към него, без веднага да срещнеш блясъка на очите му. Винаги е нащрек и внимава да не ти даде предимство — дори и когато не те гледа, мислите му сякаш се вплитат в твоите собствени: следи думите и действията ти от самото им начало и спокойно обмисля мотивите ти. О! Познавам този вид характери или поне сродни на тях. Такъв характер е способен да ме раздразни неимоверно много.
Този въпрос бе пример за внезапните обрати в мисълта на Шърли. В началото те объркваха Каролайн, но сега вече се бе научила да ги посреща с хладнокръвието на малка квакерка.
— Да ви раздразни? И какво отношение ви дразни той?
— Виж ти кой идва! — изведнъж възкликна Шърли, като бързо скочи на крака и се втурна към прозореца. Идва нашето развлечение. Не съм ви разказала за едно мое изключително завоевание напоследък — на едно от онези празненства, на които никога не мога да ви убедя да ме придружите. Всичко стана без никакви усилим или намерения от моя страна, подобни неща са ми противни. Ето, звъни се. Но това е чудесно, те са двама. Никога ли не се впускат да ловуват сами? Единият от тях е за вас, Лина, можете да направите избора си — смятам, че постъпвам съвсем щедро. Чуйте само Тартар!
Черномуцунестото светлокафяво куче, което читателя успя да зърне в главата, в която неговата господарка бе представена за пръв път, бе изплезило език във вестибюла, и чието празно пространство силният лай отекваше страховито. Последва ръмжене, още по-страшно от лая, което прозвуча заплашително като буреносен тътен.
— Слушайте! — със смях на уста извика отново Шърли. — Човек би си помислил, че това е прелюдия към някаква кръвопролитна битка — те ще си изкарат акъла, защото не познават добре Тартар. Не знаят, че това е само шум и ярост и че не означава нищо.
Чу се трополене.
— Шшт! Чиба! — извика силен заповеднически глас, а после се чу шум от удар с бастун или камшик.
Веднага след това последва крясък, стъпки от тичащи нозе, голяма бъркотия и врява.
— О, Малоун! Малоун!
— Чиба! Чиба! — извика силният глас.
— Наистина ги е уплашил! — извика Шърли. — Ударили са го, а той съвсем не е свикнал на това и сега съвсем няма да се укроти.
Тя изтича навън — там един мъж бягаше нагоре на стълбището, като с голяма бързина се опитваше да намери спасение в галерията или в някоя от стаите. Друг пък отстъпваше към основата на стълбището, като размахваше яростно една чепата сопа и същевременно повтаряше: „Чиба! Чиба!“, докато светлокафявото куче лаеше, ръмжеше и се хвърляше срещу него, а няколко прислужници се бяха завтекли вкупом откъм кухнята. Кучето скочи — вторият господин не издържа и се втурна след другаря си. Първият бе вече на безопасно място в една от спалните, като подпираше вратата откъм вътрешната й страна и не позволяваше на приятеля си да влезе (има ли нещо по-безмилостно от ужаса?), но другият беглец натискаше здраво и вратата всеки момент щеше да поддаде под натиска на усилията му.
— Господа — разнесе се звънкият, но същевременно и треперещ глас на мис Кийлдар, — пощадете бравата ми, моля ви. Успокойте се и слезте долу! Погледнете Тартар — та той не би могъл да направи нещо дори и на една котка.
Тя галеше споменатия Тартар, който се бе свил в нозете й с издадени напред лапи, с опашка, все още навирена заплашително, и потръпващи ноздри, а в очите му на булдог тлееше мъгляв огън. Тартар притежаваше честен, флегматичен, глупав, но опърничав кучешки нрав — той обичаше господарката си и Джон, човека, който го хранеше, но бе съвсем безразличен към останалия свят. Беше доста кротък, освен когато го удареха или заплашеха с пръчка, а това бе в състояние веднага да събуди демона у него.
— Здравейте, мистър Малоун — продължи Шърли, като повдигна развеселеното си лице към галерията. — Пътят към дъбовата гостна не е оттам, това е стаята на мисис Прайър. Помолете приятеля си мистър Дън да я опразни — за мен ще бъде огромно удоволствие да го приема в стаята на по-долния етаж.
— Ха, ха! — изсмя се гръмогласно Малоун, като се отдели от вратата и се облегна на масивния парапет. — Това животно съвсем изкара акъла на Дън. Той е малко боязлив — продължи той, като поизпъна рамене и бойко закрачи към началото на стълбите — Помислих си, чакай да го последвам, за да го успокоя.
— Виждам, че сте постъпили така. А сега слезте долу ако обичате. Джон — обърна се тя към прислужника — качете се горе и освободете мистър Дън. Внимавайте мистър Малоун, стъпалата са малко хлъзгави.
И това наистина бе така, защото бяха от полиран дъб. Предупреждението дойде малко късно за Малоун — той вече се бе подхлъзнал при величественото си слизане надолу и се спаси от падане само защото успя да се вкопчи в парапета, което накара цялото стълбище да изскърца отново.
