От изминалото до този момент време стана ясно, че Джон среща трудности при увещаването на мистър Дън да слезе долу. Най-сетне този господин се появи, но при появата му в дъбовата гостна не можеше да се съзре ни най-малка следа от срам или смущение. Всъщност Дън бе една от тези хладно флегматични и непоклатимо самодоволни натури, за които срамът е нещо непознато. В живота си той никога не се бе изчервявал — никакво унижение не бе в състояние да го смути, нервите му не притежаваха достатъчно чувствителност, за да раздвижат съществото му и да накарат страните му да поруменеят. В кръвта му нямаше огън, а душата му не познаваше скромността — той бе едно безочливо, надменно и изтънчено олицетворение на баналността: самоуверен, безсъдържателен и скучен. И този господин възнамеряваше да ухажва мис Кийлдар! На него обаче му бе толкова ясно как да се залови за тази работа, колкото ако бе статуя от дърво — не знаеше, че обектът на неговите ухажвания може да има вкус, който трябва да бъде задоволен, сърце, което да бъде достигнато. Дън си бе наумил следното — след няколко официални визити да й изпрати писмо, в което да поиска ръката й; тогава, мислеше си куратът, тя щеше да приеме заради неговия свещенически пост и те щяха да се оженят; той щеше да стане господар на Фийлдхед и щеше да заживее честито там, да има на разположение прислуга, да се гощава с отбрани напитки и да бъде голям човек. Трудно бихте могли да заподозрете тези негови намерения, когато се обърна към избраницата си с нагъл и изпълнен с обида тон:
— Кучето ви е много опасно, мис Кийлдар. Чудя се защо ли държите такова животно у дома си.
— Така ли, мистър Дън? Може би ще се учудите още повече, когато ви кажа, че съм много привързана към него.
— Сигурно се шегувате. Не мога да си представя, че една дама може да е привързана към този толкоз грозен звяр — направо е като някое каруцарско псе, да го обесят дано!
— Да обесят това, към което съм привързана?
— И на негово място да си купите някой мъничък сладък мопс или пудел — нещо, което да подхожда на нежния пол. Жените обикновено обичат малки кученца.
— Вероятно аз съм някакво изключение.
— О, невъзможно е, разбирате ли? Всички жени си приличат в тези неща, това е общоизвестно.
— Тартар много ви изплаши, мистър Дън. Надявам се, че няма да го запомните с лошо.
— Няма и съмнение, че точно тъй ще направя. Той така ме изплаши, че скоро няма да го забравя. Само като го зърнах (мистър Дън се изразяваше по този начин), че се готви да скочи, стори ми се, че ще припадна.
— Може би сте припаднали в спалнята, доста се позабавихте там.
— Не. Реших да подпра здраво вратата отвътре и да не пусна никого да влезе. По този начин поставих преграда между себе си и врага.
— Ами ако вашият приятел е бил в беда?
— Малоун трябва сам да се грижи за себе си. Прислужникът ви успя да ме убеди да сляза, като ми каза, че кучето е вързано в колибата си — ако не ме бе уверил в това, щях да остана в спалнята цял ден. Но какво виждам? Този човек ме е излъгал! Кучето е тук!
И наистина Тартар премина пред остъклената врата, която водеше към градината, наежил светлокафявата си козина. Изглежда, той все още беше в лошо настроение — от гърлото му се разнасяше ръмжене и полусподавено свистене, наследство от праотците му булдози.
— Пристигат и други гости — отбеляза Шърли с онази предизвикателна хладина в гласа, характерна за собствениците на кучета — страшилища, когато тези животни са в стихията си.
Тартар се втурна по павираната пътека надолу към портата, заливайки се от лай. Господарката му тихо отвори стъклената врата и излезе навън, като му подвикваше нещо със сладък глас. Лаят заглъхна и Тартар вече виреше огромната си тъпомуцунеста и глуповата глава към новите посетители, за да го погалят.
— Ей, Тартар! — подвикна един приветлив, малко момчешки глас — Не ни ли познаваш? Здравей, приятелю!
И дребничкият мистър Суийтинг, чието съзнателно добродушие му помагаше донякъде да не се страхува от мъже, жени, деца или зверове, се промъкна през портата като галеше пазителя на Фийлдхед. Той бе последван от мистър Хол, който също не изпитваше страх от Тартар, а Тартар не хранеше неприязън към него. Кучето подуши и двамата посетители и след като заключи, че те не представляват никаква опасност, се оттегли към огряната от слънце част на градината и освободи пътеката. Мистър Суийтинг го последва, за да си поиграе с него, но Тартар не обърна никакво внимание на милувките му — само ръката на Шърли му доставяше удоволствие, а към всички останали той проявяваше упорито безразличие.
