— Вие съзнавате — продължаваше той, — че производството в тъкачницата се крепи изцяло на очаквания — не продавам нищо, защото няма пазар за стоката ми. Произвеждам за някой бъдещ ден и се готвя да се възползувам от първата възможност, която ми се предостави. Само преди три месеца това бе невъзможно за мен — бях изразходвал и кредита, и капитала си. Знаете добре кой ми се притече на помощ, от чия ръка приех заема, който ме спаси. Именно този заем ми дава сили да продължа рискованата игра, която доскоро мислех, че не ще мога да играя вече. Загубата ми ще бъде последвана от пълно разоряване, а зная добре, че печалбата ми е под съмнение. Но не унивам — докато имам сили да действувам, докато мога да се боря, с две думи, докато ръцете ми не са вързани, за мен е невъзможно да се предам. Една година — не, дори само шест месеца мир и аз съм спасен, защото, както казвате вие, мирът ще даде тласък на търговията. Тук сте права, но що се отнася до възстановяването на спокойствието в околността, до продължителния умиротворяващ ефект от вашия благотворителен фонд — в това аз се съмнявам. Благотворителността никога не е успявала да усмири работниците, никога не е събуждала благодарността им — това просто не е в човешката природа. Мисля си, че ако всичко беше наред, тогава нямаше да се нуждаят от тази унизителна помощ, и те много добре разбират това. Ние също бихме го почувствували, ако бяхме на тяхно място. А и на кого да бъдат благодарни? На вас, може би на свещениците, но не и на нас, собствениците на тъкачници. Мразят ни повече от всичко. Освен това пострадалите тук са във връзка с пострадалите по другите места — един от техните щабове се намира в Нотингам, друг — в Манчестър, а трети — в Бърмингам. Подчинените получават заповеди от главатарите си и сред тях цари добра дисциплина — не нанасят нито един удар, преди да го обмислят добре. Сигурно сте виждали как при мрачно време свъсените оловни облаци ден след ден вещаят буря, но все пак вечер се разпръсват и тогава слънцето залязва спокойно. Но опасността не е преминала, а само отложена за по-късно — надвисналата от дълго време буря най-накрая ще се разрази. Моралната и физическата природа си приличат.
— Но, мистър Мур (разговорът винаги завършваше по този начин), пазете се. Ако наистина смятате, че съм ви помогнала с нещо, възнаградете ме, като обещаете да се пазите.
— Обещавам — ще се пазя много внимателно. Искам да живея, а не да умра — бъдещето се разтваря като райските порти пред мен. И все пак, когато се вгледам внимателно в сенките на моя рай, пред очите ми изниква едно видение, което е по-хубаво от ангел и се нося някъде в далечината.
— Така ли? И кое е това видение, моля?
— Аз виждам…
В този момент влезе прислужницата, като подрънкваше с приборите за чай.
Първите дни на този май, както вече видяхме, бяха чудесни, но следващите се оказаха влажни. Някъде към последната седмица обаче, когато настана новолуние, времето отново се проясни. Свеж вятър подгони сребърно купестите дъждовни облаци и ги понесе на талази към източния хоризонт, където те се стопяваха и изчезваха, като оставяха след себе си чиста синева, готова да поеме лъчите на лятното слънце. На Света троица слънцето се изкачи на безоблачното небе — трите неделни училища щяха да се съберат в прекрасно майско време.
Дългоочакваният ден бе вторник, денят на Светата троица, и за този ден двете големи класни стаи в Брайърфийлд, построени от сегашния пастор предимно с негови собствени средства, бяха почистени, варосани, пребоядисани и украсени със зеленина и цветя — известна част бе набрана от градината на пастора, две коли бяха от Фийлдхед и една малка количка от по-скъперническия дом Де Уолдън, където живееше мистър Уин. В тези класни стаи бяха разположени двадесет маси, всяка за по двадесет гости, оградени с пейки й застлани с бели покривки. Над тях висяха поне двадесет птичи клетки с по едно канарче във всяка, тъй като това се нравеше на хората от околността и особено много на помощника на мистър Хелстоун, който изпитваше огромно удоволствие от пронизителните песни на тези птички и знаеше, че сред хорската глъч канарчетата пеят най-силно. Добре е да се знае, че тези маси не бяха предвидени за хиляда и двестате ученици от трите енории, а само за училищните настоятели и учителите — угощението на децата щеше да бъде на открито. Ротите трябваше да дойдат в един часа, в два щяха да бъдат строени, до четири щеше да продължи шествието из енорията, после щеше да бъде обявено началото на празненството, а след това всички, с музика и речи, щяха да се съберат в църквата.
