— В никакъв случай. Те са съвсем естествени и ми носят голямо облекчение. Сигурно сте свикнали да се грижите за болни — толкова безшумно се движите из стаята, говорите толкова тихо и толкова нежно ме докосвате.
— Аз не притежавам сръчност за нищо, мила моя. Често можете да ме сметнете за непохватна, но никога за небрежна.
И наистина тя не бе небрежна. От този час за Фани и Елайза не съществуваха задължения в стаята на болната — тази стая се превърна във владение на мисис Прайър. Единствено тя се грижеше за болната в нея, живееше там ден и нощ. Пациентката понечи да окаже някаква съпротива — отначало не много силна, а не след дълго никаква. Сега самотата и унинието изчезнаха, а мястото им на леглото до нея заеха закрилата и облекчението. Каролайн и болногледачката й се съединиха в необикновен съюз. Каролайн не бе от хората, които лесно изискват или получават грижи, а мисис Прайър при обикновени обстоятелства не притежаваше нито навика, нито изкуството да изпълнява дребни задължения. Но всички тези неща сега биваха отминавани с лекота и при това толкова естествено, че пациентката вече жадуваше да се грижат за нея със същата сила, с която болногледачката й желаеше да върши това — никакъв признак на умора у последната не принуждаваше първата да си помисли, че трябва да изпитва някакво безпокойство. Всъщност нямаше никакви особено тежки грижи, но на една наета болногледачка те едва ли биха се сторили леки.
Странно бе, че въпреки всички тези грижи у болната девойка не настъпваше никакво подобрение. Нещата продължаваха постарому — тя се топеше като сняг при топъл повей на вятъра, вехнеше като цвете, непоръсено от капка дъжд. Мис Кийлдар, чийто ум рядко беше спохождан от мисли за опасности или смърт, отначало никак не се уплаши за приятелката си, но забелязала как при всяко нейно посещение болната чезнеше все повече и повече, тревогата се загнезди в сърцето й. Тя отиде при мистър Хелстоун и така разпалено разкри пред него мислите си, че поне успя да принуди този господин да признае сериозността на положението, в което се бе озовала племенницата му, и да престане да смята случая за пристъп на обикновена мигрена. Когато мисис Прайър дойде и смирено го помоли за лекар, той и отвърна, че щял да повика и двама, ако е необходимо. Пристигна само един, но думите му бяха загадъчни като предсказанията на някой ясновидец — той оповести нещо неразбираемо, чийто най-общ смисъл бе, че бъдещето щяло да разсее загадката; написа няколко рецепти, даде няколко наставления — всичко това от пиедестала на непоклатимия си авторитет, — прибра парите в джоба си и си замина. Вероятно много добре съзнаваше, че едва ли може да бъде от полза, но не искаше да го признае.
Въпреки това из околността не се разнесе мълва за някаква сериозна болест. В дома на Мур мислеха, че Каролайн просто се е простудила по-сериозно, тъй като самата тя бе изпратила бележка до Хортенз в този смисъл. Мадмоазел се задоволи да я удостои с две бурканчета сладко от френско грозде, рецепта за билков чай и няколко съвета в една бележка.
Когато мисис Йорк научи, че е бил викан лекар, тя само се присмя на хипохондричните фантазии на осигурените ленивци, които според нея нямали за какво друго да мислят, освен за себе си и щом ги заболяло дори кутрето, веднага пращали за доктор.
А междувременно „осигурените ленивци“ в лицето на Каролайн изпадаха в състояние на все по-пълно изтощение и тази нейна засилваща се немощ озадачаваше всички около нея, с изключение на един-единствен човек. Само този човек си мислеше колко е лесно за една сграда с разклатени основи да се сгромоляса съвсем внезапно.
Често пъти у болните се забелязват странности, непонятни за обикновените болногледачки; Каролайн също държеше на една своя прищявка, която дори внимателната и грижлива мисис Прайър не успя да си обясни отначало. В точно определен ден на седмицата, в определен час, независимо дали се чувствуваше по-добре или по-зле, Каролайн молеше да я вдигнат, облекат и поставят на стола й до прозореца. Оставаше там, докато дойде обед — колкото и голямо изтощение да се четеше по бледото й лице, тя отклоняваше всякакви увещания да се върне в леглото си, докато не чуеше църковния часовник да отмерва обедния час. След отзвучаването на дванадесетте удара тя отново се изпълваше с покорство и се отправяше изнемощяла към леглото си. Когато вече бе в него, обикновено заравяше лице във възглавницата и плътно се загръщаше със завивките, сякаш за да се скрие от света и от слънцето, които я бяха уморили. На няколко пъти, докато лежеше така леглото и потрепери сякаш в конвулсия и едва чуто ридание наруши тишината наоколо. Тези неща не оставаха незабелязани за мисис Прайър.
