Мнозина римляни запищяха при тази гледка, но тогава гранатата се превърна в химикалка и Марс се зае да пише нещо. Франк погледна Пърси смаяно и го попита шепнешком:
— Твоят меч може ли да става на граната?
Пърси му отговори, също шепнейки:
— Не. А сега млъкни.
— Ето ти пророчество — каза Марс, след като свърши с писането, и метна свитъка на Октавиан. — Ако искаш, го запиши във вашите книжки или си го издълбай на вратата. Не ме интересува особено.
Октавиан прочете на глас свитъка.
— Тук пише: „Идете до Аляска. Намерете Танатос и го освободете. Върнете се преди залез слънце на 24 юни или умрете.“
— Да — отговори Марс, — мисля, че е доста разбираемо.
— Но, господарю… пророчествата следва да са неразбираеми! Да звучат загадъчно, да имат рима…
Марс извади още една граната.
— И кво?
— Пророчеството е от ясно по-ясно! — внезапно обяви Октавиан. — Трябва да се извърши подвиг!
— Добър авгур си ти. — Марс почука с граната по брадичката си. — Ами, това май беше всичко. Или… а, да. — Той се обърна към Франк. — Малкият, я ела тука.
Марс се ухили.
— Добра работа свърши, като превзе крепостта, малкият. Кой е рефер на играта?
Рейна вдигна ръка.
— Видя ли тая игра, рефер? — попита Марс. — Яка беше, нали? Така играе моето хлапе. Първо мина стената и спечели мача за отбора. Страшна игра, а? Всеки би се съгласил, че заслужава медалче, освен ако не е сляп! Ти не си сляпа, нали?
— Не, господарю Марс. — Рейна изглеждаше така, сякаш се опитва да преглътне мишка.
— Тогава направи така, че малкият да получи Крепостна корона — нареди Марс. — Това е моето хлапе! — изрева той на легиона, в случай че някой не го беше чул.
На Франк му идеше да потъне в земята.
— Синът на Емили Занг — продължи Марс. — Тя беше добър войник. Добра жена и добър войник. И днес Франк доказа, че е замесен от същото тесто. Честит рожден ден на патерица, малкият. Време е да получиш истинско, мъжкарско оръжие. — И той метна на Франк автомата си.
За един ужасен миг Франк помисли, че ще бъде смачкан под гигантското оръжие, но то се смали и изтъни. Когато момчето го хвана, установи, че държи копие. Дръжката му бе от имперско злато, а острието бе странно — като от бяла кост, и блестеше с призрачна светлина.
— Върхът е от зъб на дракон — заяви Марс. — Но ти още не знаеш фокусите на мама, а? Е, докато ги научиш, копието ще ти свърши добра работа. Имаш обаче три заряда, така че го използвай внимателно.
Франк не разбра абсолютно нищо, но Марс се държеше така, все едно въпросът е приключен.
— Моето хлапе, Франк Занг, ще води подвига за освобождението на Танатос. Някой има ли нещо против?
Всички, естествено, си замълчаха. Но много от лагерниците изгледаха Франк със завист, гняв или дори злоба.
— Можеш да си вземеш двама спътници — добави Марс. — Такива са правилата. Оня, нахалният, трябва да е сред тях. — Той посочи Пърси. — Ще трябва да се научи на малко уважение към Марс по време на пътуването или да ритне камбаната. Що се отнася до втория ти спътник, не ми пука за него. Вземи, който си искаш. Можете да си свикате събрание на сената по въпроса. Царе сте на празните приказки.
Образът на бога помръкна и в небето блесна мълния.
— Хайде, времето изтече — каза Марс. — До следващия път, римляни. И не ме разочаровайте! — Богът избухна в пламъци и след това изчезна.
Рейна се обърна към Франк. Изражението й бе на изумление и потрес, все едно наистина бе глътнала мишка. Тя вдигна ръка в римски поздрав.
— Аве, Франк Занг, сине на Марс.
Целият легион повтори поздрава, но Франк не искаше това. Съвършената нощ бе съсипана. Баща му бе Марс — ужасният бог на Войната.
И той го изпращаше в Аляска. За рождения му ден бе направил много повече от това да му подари копие. Издал му бе смъртна присъда.
Пърси спа като жертва на Медуза. Тоест като камък.
Не бе лягал в удобно, сигурно легло от… дори не можеше да си спомни откога. Въпреки безумния ден и милионите мисли, които го държаха буден, тялото му настояваше, че трябва да заспи. И когато заспа, естествено, започна да сънува. Той винаги сънуваше, но този път сънищата минаха през главата му като гледките от замъгленото стъкло на влак. Видя фавн с къдрава коса, облечен в парцаливи дрехи, да тича, сякаш се мъчи да го настигне.
— Нямам дребни! — извика Пърси.
— Моля? — попита фавнът. — Не, Пърси. Аз съм, Гроувър. Чакай ме! Скоро ще те намерим. Тайсън е близо или поне ние мислим, че е близо. Опитваме се да открием къде си.
— Какво? — не разбра Пърси, но фавнът изчезна в мъглата.
Тогава Анабет се появи зад него и протегна ръка.
— Слава на боговете! — извика тя. — Месеци и месеци не можехме да те видим! Добре ли си?
