— О, прави го! — Франк бръкна с ръка в джоба си. — И понеже имаме цяла вечност на разположение, искам да ти кажа нещо. — Той извади някакъв увит в плат предмет, не по-голям от очила. Когато го разви, Хейзъл видя неизгоряло докрай дърво, което блещука с пурпурна светлина.
— Какво е това? — намръщи се тя. След това разбра истината, студена и безмилостна като повей на зимен вятър. — Финий каза, че животът ти зависи от догарящо дърво…
— И това е вярно — призна Франк. — Това буквално е моят живот. — Разказа й как Юнона се появила, когато е бил бебе, и как баба му измъкнала дървото от камината. — Баба казва, че имам дарби. Талант, наследен от моя далечен предшественик, великия аргонавт. Като добавиш и факта, че съм син на Марс… — Той сви рамене. — Предполага се, че съм твърде могъщ. Или нещо такова… Затова животът ми може да изгори толкова лесно. Ирида предрече, че ще умра с това парче дърво в ръка, гледайки как то догаря.
Франк завъртя овъгленото дърво с пръсти. Дори в призрачната си пурпурна форма изглеждаше голям и силен. Хейзъл осъзна, че когато порасне, той ще стане изключително едър мъж — як като бик. Не можеше да повярва, че животът му може да зависи от нещо толкова малко.
— Франк, как можеш да го носиш със себе си? — попита тя. — Не се ли страхуваш, че нещо може да му се случи?
— Това исках да ти кажа. — Той й подаде дървото. — Знам, че искам много, но би ли го пазила вместо мен?
Хейзъл се смая. Досега бе приела някакси присъствието на Франк в спомена й. Бе го довела дотук, изживявайки наново миналото си, понеже бе редно да му разкрие истината.
Но сега се замисли дали той наистина е тук, или си въобразява присъствието му. Защо му е да й доверява живота си?
— Франк — каза тя, — знаеш каква съм. Дъщерята на Плутон. Всичко, което докосна, се проваля. Защо ми се доверяваш?
— Ти си най-добрата ми приятелка — постави той дървото в ръцете й. — Вярвам ти повече, отколкото на всеки друг.
Искаше да му каже, че греши. Че трябва да си прибере дървото обратно. Но преди да отговори, над тях падна сянка.
— Ето го нашия ключ за навън — предположи Франк.
Хейзъл почти бе забравила, че изживява отново миналото си. Нико ди Анджело бе застанал над нея, облечен в тъмно палто, с прословутия си стигийски меч на кръста. Не забеляза Франк, но погледна Хейзъл и сякаш разбра всичко за нея.
— Ти си различна — заяви той, — дете на Плутон. Помниш миналото си.
— Да — кимна Хейзъл, — а ти си жив.
Нико я гледаше, сякаш чете меню и се чуди дали да си поръча нещо, или не.
— Аз съм Нико ди Анджело — каза той, — дойдох да намеря сестра си. Смъртта я няма, затова реших, че мога да я върна. Че никой няма да забележи.
— Да я възкресиш? — попита Хейзъл. — Нима това е възможно?
— Възможно е — въздъхна Нико, — ала нея я няма. Избрала е да се прероди. Вече е твърде късно.
— Съжалявам.
Той протегна ръка.
— Но ти също си моя сестра. Заслужаваш втори шанс. Ела с мен!
— Хейзъл — разтърсваше рамото й Пърси, — събуди се. Стигнахме Сиатъл.
Тя се изправи сънена, премигвайки срещу светлината на изгрева.
— Франк?
Франк простена, докато търкаше очите си.
— Ние с теб… аз да не би…
— Припаднахте заедно — каза Пърси. — Не знам защо, но Ела ми каза да не се безпокоя. Спомена, че вие двамата… споделяте?
— Споделят — съгласи се Ела. Тя се бе свила на кърмата и чистеше перата си със зъби, което не изглеждаше като много ефективна форма на лична хигиена. Изплю малко червена перушина и продължи да говори: — Споделянето е добро. Повече няма припадъци. Повече няма да потъвате в мрака. Мрак.
Пърси се почеса по главата.
— Аха… Ние с Ела водихме такива разговори цяла нощ, но още не мога да разбера какво има предвид.
Хейзъл докосна с ръка джоба на палтото си. Усети, че в него има парче дърво, увито в плат.
Погледна към Франк.
— Ти беше там.
Той кимна. Не каза нищо, но изражението му бе красноречиво — говорил бе сериозно, когато я помоли да съхрани обгореното дърво. Не беше сигурна дали трябва да се чувства ужасена или поласкана от това. Досега никой не я бе натоварвал с нещо толкова отговорно.
— Я чакайте малко — каза Пърси. — Вие сте имали общо видение? И отсега нататък ще припадате заедно?
— Не — отвърна Ела. — Не, не, не. Повече няма припадъци. Вече ще има книги. Книги за Ела. В Сиатъл.
Хейзъл погледна към водата. Намираха се в голям залив и плаваха към скупчени една до друга сгради в търговската част на града. По околните хълмове бяха останалите квартали. От най-високия се издигаше странна бяла кула с летяща чиния на покрива, която напомняше на космически кораб от любимите филми на Сами за Флаш Гордън25.
Хейзъл се замисли. Нима това бе краят на припадъците й? Беше ги получавала толкова дълго, че идеята й се струваше невероятна. А и откъде Ела можеше да знае подобно нещо?
