В продължение на седмица, всяка нощ, той носеше цветя на Мариана, ала стъкмените букетчета вече бяха от полски незабравки, маргаритки, синчец и някакви жълти, чието име не знаеше.
Два дни след розата той забеляза на кутрето на Мариана детинското пръстенче с калинката.
Светът бе станал прекрасно място. Почти…
Късно следобед девойката се появи край училището. За жалост, на Ванко му възложиха куп задачи: да полива градината, а после да помага в докарването от ливадите на сено за баба Стана.
Скоро, поради неизвестна причина, Мариана престана да излиза от къщи. Мярваше се край здравната служба, бледа и някак отнесена. Това предизвика шушукания, но Иван нямаше навик да дава ухо на нещо, което не му е съобщено специално. Оставаше в неведение, макар да виждаше как баща ѝ я кара нанякъде с Волгата — престижното возило, Мерцедесът на социализма.
Темата за болестта на Мариана достигна обаче до острите уши на неговите приятели.
— От какво се е поболяла бе?
Иван напрегнато слушаше и дума не продумваше.
— Ми имало някакви си женски работи такива… Не знам. Може да е шантава като вуйча си. Он нали припадаше с пяна от устата.
— Той не ѝ беше вуйча, ами първи братчед на тейко ѝ, а он пък е рода на мама и не е бил шантав, ами болен от слепсия.
— Слепсия?
— Едно такова, че нищо ти нема и отма вземеш та паднеш. С гърчове.
— Нема що, егати работата… Мре ли се от тая болест?
— Ти па питаш! Он нали умре!
— Дрън-дрън! Не е верно! Он беше от мамината рода и язе знам — блъсна го камион, не е умрел от слепсията!
— Ама то сигур е припаднал и затва…
— Е, значи е смъртоносна…
— Смъртоносно е на баба ти фърчилото!
— Добре де… Начи не е смъртоносна, ако не почнеш да се гърчиш на пъто или докат караш, нали? Не че се мре от нея задължително…
— Ту да те! Гламчо, гламчооо! Чича ѝ го беше ударило нещо у главата у Кремиковци, те тогава той почна̀ да има гърчове.
— Егати! Значи от тва се получавала слепсия?! Ей, само да сте посмели да ме удряте по главата, кога ѝграме на бъз! Оти че ви пцувам!
— Абе не е слепсия! Аз чух наште си говореха, ама не разбрах… Май некви уроки са направили на кака Марианка…
— Уроки! Грънци! Нема такива работи! Питай бате Наньо, дет чича му е доктор у София, че тва са бабини деветини! Сетих се, бе — казва се „елипепсия“… или нещо такова…
Все така в мълчание, Иван изслуша вещите си другари. Той не можеше да види никаква промяна, освен че според него Мариана се разхубавяваше от час на час. А и защото, когато очите им се срещаха — това ставаше винаги отдалеч, те така и не размениха нито една дума! — тогава тя губеше своя странен, отнесен и болнав вид.
И нощем тя спеше дълбоко, не се събуждаше. Но щом Ванко провисваше на перваза, върху устните ѝ изгряваше вълшебна усмивка.
Той не каза никому за своята си шантава история. Не от срам или притеснение. Подобни сенки в чувствата — сякаш върши нещо
И някаква подобна на онази сила, която сломи злобата на добермана, се разрастваше и го носеше нагоре, нагоре и нагоре…
В нощта на осмия ден Иван не успя да засвидетелства симпатията си. Нещо го спря пред вратника на Марианини и той се притаи в клоните на ореха, с чиято помощ преодоляваше дувара. Не чака дълго. Видяното го потресе и обърка, развесели и уплаши.
Първо зърна кучето, което приветствено замаха с опашка, но някак плахо и смутено. Бе вързано на каишка, стискана от ръката на Марианиния татко, чичо Емилиян. Тъкмо видът на едрия мъж накара Иван да онемее и в мислите си.
Бащата на Марияна обикаляше дома си като стражник на пост. Гол! Всъщност, не съвсем — беше с плувки. Голям православен кръст проблесна в лунните лъчи върху гърдите на мъжа. Незнайно защо уличната лампа нея нощ притихнало мъждукаше и осветяваше по-скоро сама себе си. В другата ръка чичо Емилиян държеше нещо, което събуди у Ванко момчешко любопитство, но щом осъзна, че това не е играчка, чувството прерасна във възбуда… недоумение… и накрая страх — за какво му е??!
Таткото на малолетната хубавица държеше… пистолет! Истински.
Луд граничар с куче! Май тези приказки за склепсията-елипепсия не бяха празни дърдорения…
Иван едва изчака мъжът да завие зад ъгъла на пристроената лятна кухня, за да се смъкне от дървото. Щом усети с подметките на сандалите си плочките на тротоара, хукна да бяга.
На следващата вечер не посмя дори да помисли за дома на Мариана. Плашеше го не толкова оръжието, колкото откаченото поведение на възрастния човек.
… Наистина ли
Нещо вътре в него нашепваше, че всичко е заради посещенията му. Гонеха го. Показваха му, че не го искат… Беше прекалено шантаво, за да го приеме не наужким.
Както и да е, същия следобед Ванко упорито остана с другарчетата си да палят огньове зад гробищата поне един час след залез слънце. Мястото ги вдъхнови да си разказват страшни истории за таласъми и караконджули.
