Бате Здравкови имаха голяма рода. На празненството дойдоха техни близки от други села, защото кръвните им се бяха разлели на много места — домовете на дедите им бяха останали под водите на голям язовир, също както Атлантида под вълните на океана. Улицата пред къщата на новобранеца бе традиционно преградена и превърната във временна кръчма.
Иван попадна там, без да е имал желание.
От Чехия си беше дошла мамината братовчедка. Името ѝ по кръщелно свидетелство бе Еленка, но Ванко на шега я наричаше леля Сърничка. Все пак я подмлади до „кака“, щото никак не му изглеждаше стара, пък и беше седем години по-малка от мама. По-късно тя остана само Елена — Иван автоматично отряза и тая умалителната форма. На семейството предстоеше да се върне окончателно в България. Договорът на Елениния съпруг — бате Митко, със СО „Пътно строителство“ и съответната чехословашка организация изтичаше. Ванко разсеяно слушаше какво говори леля му. Перспективата, че скоро ще се запознае със
Тя вдигна мокри очи. Иван с болка видя сълзите ѝ. Беше му мъчно от нейната мъка. А мъката си е мъка, дори да е бял кахър. Когато си вътре в тъгата, не личи колко и дали е голяма. Искаше му се да я утеши. Не страдаше, че не плаче за него.
А тя го гледаше… но не го
Подпийналият бате Здравко грубовато я сграбчи в прегръдката си и влажно я замляска, повтаряйки:
— Айде стига циври де, Мариано.
А тя хлипаше и се притискаше към него. Потните ръце на младежа се завряха под блузата ѝ, лепяха се по коленете и бедрата ѝ. Голата кожа светеше в очите на Иван.
Той сви юмруци под масата. Изниза се да си ходи. Валентина кимна разсеяно и съгласно. С леля Еленка си говореха за починалата баба Стана, Бог да я прости.
Музикантите подхванаха кючек и новобранецът издърпа Мариана да танцуват. На Ванко му призля и той замижал се измъкна навън… въпреки че всъщност всички се намираха навън. Провря се през дупка в брезента, разклати захранващите кабели на лампите под празничния навес и облаци насекоми се люшнаха подир крушките. Стори му се по-свободно за дишане. Концентрира се върху цвърченето на прилепите, тръгна с бърза крачка между телената ограда на близкия двор и платнището, зад което продължаваше да вижда танцуващата двойка, макар да бе невъзможно да прониже с поглед брезента… Сигурно това бе някаква измислица на ума.
Пое си въздух със съскане. Загърбил празненството, в ушите му продължаваха да звънкат наздравици, да ехтят подвиквания, да пищи кларнет. Извивките на кючека дълго го преследваха.
Цяла нощ не спа и сутринта посрещна слънцето. И чак когато видя оранжевите му септемврийски лъчи, някак му олекна. Изречението „обичам Мариана“ стана кухо и погина като есенната шума по дърветата.
Но нещо, нещичко — все пак остана. Иначе не би му било приятно, когато — без да търси нарочно среща, — виждаше девойката из махалата.
Та нима обичта наистина някога умира? Нима е тя като есенно листо или нещо друго смъртно?
А с каракачанката продължиха да бъдат приятели. Чак до онзи момент, когато мама Валентина реши да се преместят да живеят другаде. Кой знае защо, тя не прие поканата на Елена да останат на етажа на покойната баба Стана. Нещо външно се бе приплъзнало между двете жени. Огорчени, но не една от друга, те си казаха „довиждане“.
Този път и Иван има̀ възможността да се сбогува.
И не можа да реши кое е по-доброто: внезапна загуба или предизвестена раздяла, подчертана накрая с тъжното:
„Довиждане. Някой ден… пак“.
► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:
На следващия ден преминалите тренировъчния щурм не излязоха на полигона. Състоя се подробен анализ на грешките и постиженията, показани бяха правилните действия в онези ситуации, в които войниците бяха сбъркали, отрядите веднъж-дваж повториха проблемните тактически елементи.
В края на занятието отряди и дружини се запознаха със зачислените към тях бойни магове, които произнесоха речи-уверения, че ще овардят войскарите от огнеплюйки атълански, злоотровен пушек и всякакви вражи подлогнусотии. Бойците слушаха, седнали върху напечената земя в сянката на платнищата от белонска паяжина, и се стараеха да запомнят тотемите на „своите“ вълшебници.
Сетне прозвуча „отбой“. Офицерите почти насила подгониха редниците да излизат в отпуска, че да се разведрят в извънгарнизонните станове. Напомниха им да помислят и да преценят силите и волята си, всеки сам за себе си. За последен път на войниците се даваше право да избират — ще тръгнат ли на Поход, в който рискуват да загубят живота си, или ще подпомагат офанзивата като резерваци и обозници.
Или ще се върнат у дома, кой откъде е.
