В списъка за отпуски бе дошъл ред и на Дичо, който по навик се обади да напомни на квирина Ндрангнекх, че няма какво да търси в катуните. Ала този път дванадесетникът нямаше настроение да слуша обяснения.
— Вънкай оттук, Расуау! — като никога се озъби той. — Небива само в Лагера да тукаш! Защо не волноизлизаш никак?! Нехубаво е тъй! Иди, намери жена, винопий, дозахласиграй на костици, душовесели се, умопотули и скорозабрави войната — до Янкул-изгрев време. Марш!
— Гари…
— Бържеизчезвайте и двамината. И дълбокопомислете до Янкул-заран, волеготови ли сте да смъртоумрете, ако ви е Съдба.
— Няма какво да мисля, Ндран…
— По-сетне, Расуау. По-сетне. Такъв е редът.
— Значи… скоро е настъплението?
Квиринът съвсем по човешки вдигна рамене и грубовато ги избута от бараката.
Както всички отпускари, чифтаците оставиха в Лагера основното си оръжие — щитове и алебарди, също връхната броня — коруба, остра на гърдите като кил на птичи скелет, както и дребен полеви багаж. В случай на внезапна тревога оръжието, торбите и другото имущество щяха да вземат оставащите в гарнизона бойци. Излизащите навън получиха зашити в плат дървени дъсчици с указание накъде да се изнасят в търсене на своята част. Двамата другари окачиха на шиите си подобни на шишаркови цветя медальони, представляващи разрешителни за напускане на Лагера, а записаните заповеди пъхнаха в пазвите. Тръгнаха по леки ризници, сгънаха шлемовете и ги пристегнаха за коланите си. За по-удобно преметнаха на гръб ножниците с пехотните мечове.
Радослав си правеше сметка да се присламчи към Гари, който най-вероятно щеше да иде в катуните при семейството си. Чудейки се по какъв начин да се самопокани на гости, той небрежно попита чифтака си далеч ли са отседнали роднините му. Пагар беше казвал, че има три жени, едната от които била свързана и с друг съпруг. Граморът се грижеше за единайсет деца, на седем от които бе истински баща, но всеки път се замисляше в кое от всички отрочета тече неговата кръв. Брачните отношения на граморите по принцип носеха временен характер — докато проговори роденото от връзката дете. За следващия тин, сезонната година, бяха свободни да създадат нови семейства или да препотвърдят старите си връзки. Или дори да образуват групови бракове.
За изненада на Дичо, Гари му призна, че е напуснал родния си край без съгласието на клана.
— Да не си се измъкнал нелегално!? Ама ти си бил голям… хм… — Радослав не намери съответствие на понятието „авантюрист“.
—
— И ти все пак тръгна.
— Девет пъти подеветих пред Селото, че волножелая да войнобия се. И тогаз ме чак пратиха, керванонасамсочиха, но амулет ми дародадоха не ратнокъсметлийски, ами такъв за скоровръщане в живост и здравост. Та затуй бях половинорък на бойните игроучения. Ти, Расуау, чудопомогна ми — надсилих талисмана. Сега с
Чифтакът му бе левичар. Само около една трета от армията използваше десницата си. За „десноръките“ се произвеждаше специално въоръжение, огледално на основното. А пък за джуджетата асиметрията ляво-дясно нямаше никакво значение.
— Хмък. Ми… къде тогава ще ходим с теб?
— Тамкъде оковидим — нехайно отвърна Пагар, подрънквайки нанизаните на гердан жетони. — В хан с камъкоигралци.
Граморът се славеше с майсторлъка си в тази неразбираема за Дичо игра. Определено бе хазартна, но без други залози освен престиж и слава. Да премерят умения с него в отряда идваха същества даже от съседните легиони. Повечето губеха. Постигналите реми се хвалеха, че са устояли два пъти по дванайсет хода на голям познавач на камъни-костици.
— Аха… — Радослав още мислеше за дечурлигата на чифтака си. Кога е успял да ги направи? — Гари, все не мога да разбера на каква възраст си!
— Половин живот без шест яра, Расуау. Много тини време има да радвам очи на слънцата.
Дичо вдигна вежди. Виж ти! Пагар карал трийсет и втората си година по земни мерки. „Е, пет лета са дребна разлика. Набори сме.“ Което го подсети за собствения му рожден ден, пропуснал да отбележи покрай въртележката от вселени, времена и реалности, в която попадна след злополучното летуване в Ахтопол. Дали нямаше така да забрави и търкулването на двайсетте и осем свои лазарника? Запресмята наум солове, денонощия, месеци и пълнолуния.
До северната порта стигнаха в мълчание.
Стражата погледна отпускарските им медальони и ги пропусна с вече набъбналата група воини.
За изненада на Радослав, катуните бяха доста по-чисти, отколкото ги помнеше в началото.
В сравнение с налаганите в Лагера ред и дисциплина, извънгарнизонните селища бяха оставени на самотек. Те приличаха на шарени панаири, в които сред ехтящи тълповъртежи от разновидови мъже, жени и деца никнеше диворасляк от колиби и коптори.
