По съвсем разбираеми причини пропускаха вонливия керван с предимство. Тиловаците-кочияши забавяха скорост само когато прекосяваха незастроени поляни, където пасяха овце на върколаци и тромави шестоноги крави, неизвестно чии. Обикновено по ливадите стърчаха високи окастрени дънери с висящи въжета по тях, на които сега с възторжен писък се люлееха деца и възрастни. Над разстлана жар цвърчаха шишове с месо. Грамадански селски събор, помисли си Дичо. Атмосферата отпускаше дори него, разтревожения от войната с технически по-развит противник.
— Вярноистина е празник — потвърди Пагар. — Нощна Третина, светло е две дузини ури на сол… Тукаслизаме, Расуау! — и даде знак на каруцаря да намали.
Боклукчийските возила продължиха по каменистия път, а двамината побързаха да отмият полепналата прах от лицата си и да прочистят гърла край гранитна чешма с чучури от бронз. Изворната вода от тая великанска гайда се изливаше в посока на сравнително празна гостилница, майсторена по граморски тертип. Тук обаче върху побитите морени, изпълняващи ролята на стени, имаше фаморски покрив от живи дървета и храсти, умело сплетени като втори етаж.
Радослав очакваше в приземието да е тъмно, но медни огледала вливаха под колонадите достатъчно светлина. Миришеше вкусно. Дрънкаше някакъв струнен инструмент и звукът се огъваше така, сякаш му акомпанираха на трион. Подът беше самата „земя“, посипана с трици и слама. Сцепени на две трупи служеха за пейки и маси.
Момче фамо-грамор приветства новодошлите и ги настани. Пред всеки от тях сложи кръгла тръстикова подставка, по една удивително чиста кърпа и стомна вино помежду им. Пагар поръча своята си манджа, облизвайки се радостно. Дичо махна ръка за същото, уточнявайки, че освен месо иска и разните му там гарнитури.
Граморът смушка чифтака си с лакът и му посочи отделни пънове, върху които бе изрязана тройната решетка за игра на камъни. Безмълвни двойки и тройки замислено редяха оцветени пулове.
— Тук тукат най-омъдрените камънари — прошепна той благоговейно. — До заник тях ще надвия… ако преди туй приятел не стана с оная хубавица.
Радослав проследи накъде блеснаха очите му. Хубавицата имаше глигански зъби, но стъпваше наистина красиво и напето. Бе воин, в ризницата ѝ бяха втъкани зелените конци на пети легион, предназначен да щурмува големи крепости. Тя седна край един от пъновете и се замисли над партията.
— Щом наядем се, с нея ще играя — потърка длани Пагар.
Гозбите не се усладиха кой знае колко на Дичо.
Айде, постната яхниеподобна чорба беше приемлива. Ядките в купата — също. Тънките ивици леко затоплено месо — абе и те ставаха. Обаче варени сладки плодове със сол? Или печената риба с мед, чийто костици граморът захруска с наслада?
Опита и виното. Горчиво-кисел вкус на бира, приятен дъх като на цветя, но пък омайващата му сила не можеше да се мери дори с шира…
Той се накани и отиде при гостилничаря. След относително кратки обяснения, успя да си поиска рибата без мед, а солта и пипера — отделно от другите ястия. И, да, ей от онова кисело мляко… мляко е нали? Чудесно. Него разбийте с малко вода и може да сложите сол… Не, не, не, без олио!… А имате ли царевица? Да, печена става. Това? Ммм… не, мерси.
Стопанинът тежко въздъхна към поопушения таван, че имало по света варвари, които не разбират от сладковкусна и сръчносторена кухня. Радослав го утеши с 10 лева и една лъскава медна кашепка, след което му обещаха да изнесат поръчката от готварницата само след една петина ури.
Той се върна при сътрапезника си, който доволно се оригваше след рибата. Дичо поклати глава — ако някога има път да заведе Гари на гости в София, с какво да го гощава? Пържен телешки салам с течен шоколад и кока-кола с горчица?
Пагар захвана порцията сурова мръвка, обяснявайки, че девойката от зеления легион е склонна да му покаже някой-друг урок на свещената игра.
— Почудена ще остане — изгъгни граморът и изведнъж млъкна. Дори спря да дъвче! Замига на парцали към нещо, което се намираше зад гърба на Радослав.
Той въпросително вдигна вежди и се обърна.
Водната самодива стоеше със забулено лице и държеше тригърла стомна. В другата ѝ ръка почукваха две каменни чаши с орнаменти на многоглави животни.
Тя остана неподвижна миг, сетне без покана остави съдовете на масата.
— Ъ… Здравей — изтърси Дичо.
Думите ѝ прозвучаха като ромон на поточе:
— Ще споделиш ли с мен кана борейско вино, Ра-до-слав?
Малко пъти в Долната земя Дичо бе чувал името си произнесено правилно.
Граморът неспокойно замърда на пейката.
— Струва ми се, че те викат за игра на камъни, зъбатко — обърна се тя към Пагар.
— Ъкхъъъ… — той питащо погледна Радослав, озърна се към таласъмката със зелена ризница, която го подмамваше с оголена ръка, и пак измига към чифтака си.
— Ми… да, Гари. Пробвай си късмета — ухили се малко насила Дичо и му намигна. — Пробвай си целия късмет.
— Добре, Расуау. Ако дотрябвам тебе, викай мене.
— Няма да му трябваш — отсече самодивата. — Играй спокойно. И бъди по-мил от другаря си.
