Промяната се дължеше и на широките улици, павирани като лагерните. Цивилните се движеха в страничните платна, средата бе еднопосочна и предназначена изключително за военните колони и обози. Тези правила не оправяха докрай бъркотията от мъкнещи се напред-назад пешеходци, кервани от всякакви ездитни и впрегатни животни, както и стада разноедър добитък, но я канализираше в достатъчна степен, за да не възникват задръствания по кръстовищата. Пътищата се запушваха само при инцидент с тяговата животинска сила или при счупване на каруца. В подобни случаи стражници-регулировчици веднага мобилизираха тълпата да избута повреденото возило встрани, укротяваха товарните добичета, отстраняваха пречките. На усилията им не устояваха дори гигантските триетажни многоколки.
В отбелязаното с червени павета платно Дичо няколко пъти видя каруци, които се движеха абсолютно самостоятелно. От такива миришеше на магия, бордовете им бяха украсени с лагерните руни на колобърския корпус и прясно заковани знаци на дургхи и арави, весело пърхаха и шарени легионни вимпели.
Подир казармения град махалите му се сториха твърде стихийни и дразнещи — истински цивилен живот, взел по малко от арабските приказки, европейското средновековие, но преди всичко — от собствения си многорасов чудноват колорит.
Лагерът обаче се усещаше и тук, той хвърляше сянка с множеството въоръжени резерваци, групи отпускари и сновящи насам-натам караули. Стражите очевидно не целяха да залавят военнослужещи в издънка, каквато бе основната роля на комендантските в човешката родина на Радослав. Някои от тях с ръчни колички прибираха препилите войници в разположението на частите им. Ала присъствието на патрулите като че беше по-скоро перчене пред цивилното гъмжило, и чак след това предназначено да изпълнява полицейски функции.
Край „булевардите“ се редяха грънчарници, ковачници — напоследък военните поръчки бяха възложени на бивакуващите цивилни майстори, претъпкани ханове и шатри, откъдето на вълни се плискаше смях или гърмяха викове — ту насърчителни, ту разочаровани. Зад тези постройки, по-скоро навеси на колове или на побити каменни късове, се разполагаха жилищата на отделните племена.
Граморите живееха в палатки от кожа, опъната над кокалено-дървена рамка, поставени върху мегалитен фундамент, понякога с бордюр висок над метър. През множество отдушници и вертикални процепи надничаха лица. Граморските кланове обитаваха още и направени от тухла и дърво грубовати здания с едноскатен покрив, срещаха се и градежи от натрупани като детски кубчета каменни блокове, чиито врати се закриваха от плетени килими. Извисяваха се неколкоетажни кули от дялани камъни, завършващи с дървени чардаци.
Радослав видя и живи горички, оформени в къщурки под общ покрив, по подобие на неговото злощастно Село. Болка убоде сърцето му, когато мерна край тях фамори в тръстикови дрешки…
Пещери за жилища зееха в един хълм като шупли по швейцарско сирене. Друга пък махала отдалеч приличаше на купчина огромни рапани. Отблизо къщите съвсем напомняха за раковини. Те се опираха на къси дебели колове, а под дънищата им шаваха пипала, сякаш между подпорите се криеха колонии гигантски голи охлюви.
По друма се носеха какви ли не аромати: освен характерните миризми на грифони, еквусоиди и животинска тор, смърдяха и помийните канали, небрежно настлани с дъски. Виеше се пушек от огнища и пещи. В светлинни ями къркореха казани с храна. От готвачниците се изпаряваха твърде екзотични ухания, които понякога будеха любопитство, ала не и апетит. Подправки тънко гъделичкаха ноздрите. Тежко натискаха носа съхнещи кожи.
На посипани с пясък площадки мереха сили отпускари и цивилни, в опит да се избутат един друг от очертанията на кръг. Ръцете им бяха вързани на кръста и борците се блъскаха с рамене, кикотейки се сякаш от гъдел. Тълпата зяпачи направо лазеше от смях.
А пък шаренията на носии и украшения почти докара на Дичо пристъп на главоболие. Представителите на кашепските народи изглеждаха в Лагера някак по-еднакво поради еднообразната униформа и оръжия, но тук…
Тук отвсякъде свиреше музика и най-ревностно се изпълняваше заповедта на квирините предстоящата война да бъде забравена. Отпускарите усилено се забавляваха. Хановете бяха препълнени.
Пагар и Радослав скочиха в движение на една каруца от обоза, извозващ отпадъците от Лагера.
Цивилният град се разпростираше на повече от прелет дължина, заобикаляше като извито ветрило шанцата-„аеродрум“ и се катереше по хълмовете на североизток. Чак в крайните му квартали можеше да се намери свободно място в гостилниците и досетливият грамор предложи да не си морят краката. Трябваше само да изтраят половин час, като дишат по-плитко зарад делвите, овързани с дебели въжета към каруците.
