Дичо барабанеше с пръсти по служещия за маса кютук и се мъчеше да запомни думите.
И аз се мислех за поет, кютукът му с кютук, помисли си той.
Останалите войници също внимателно слушаха, даже глухите за всичко камънари надигнаха глави.
… Песничката свърши отсечено и струните замлъкнаха под дланта на гусларя. В гостилницата като вълна премина шепот: „Ула-ул-ул-ул-ууул…“ Сред граморските раси най-върховните форми на одобрение се изразяваха тихо, за да подчертаят онемяването пред нечие изкуство.
Един върколак рипна от мястото си, при което понадигналите се веднага седнаха, и обходи посетителите с протегнат калпак, в който всеки слагаше по нещо. Радослав пусна вътре ясписовото драконче. Върколакът тихо ръмжеше и примижаваше като голямо куче, галено зад ушите. Горд от ролята си на изразител на общата почит към музикантите, той се поклони на дядото и лизна детенцето по челото. Калпака положи пред нозете на малката певица и се оттегли заднешком.
Старецът прие поднесеното с достойнство, а момиченцето заподскача радостно, като всяко хлапенце, получило подаръци.
Публиката се поклони.
Отново зазвънтяха струните, свирачите умиха ръце и се включиха в живата танцова мелодия. Някои от гостите станаха да разкършат тела с ритмите, други продължиха да се гощават и да си бърборят. Камънарите потънаха в дълбокия си размисъл над игралните полета.
Радослав пиеше виното и наблюдаваше Пагар. Определено граморът печелеше не само играта, но и таласъмката, която все по-разнежено гледаше своя победител.
… Към Лагера Дичо се връщаше по тъмно с лъкатушеща походка и втора стомна земеморско вино под мишница. Няколко пъти възмутено отказа на патрулите да го сложат на количка, подобно на другите пияни отпускари, за да го приберат в гарнизона.
Бродеше из цивилните биваци, гледаше, слушаше, смееше се завалено на палячовци акробати, приемаше почерпки и сам щедро черпеше всеки срещнат.
На едно място игра нещо като хоро, прилоша му на някакви люлки, после изведнъж се дивеше на разнообразни оръжия, метални съдове и украшения в импровизираната сергия на ковачница. Остана без пукната стотинка и дори кашепка в кесията. Помнеше, че някъде пя пред слисано множество „Мера според мера“ и остана недоволен от изпълнението си, но пък слушателите му го засипаха с жетони, които той тутакси раздаде на ято хлапета, играещи на война с дървени саби и парцалени „доспехи“.
По някое време поведе задушевен разговор с върколак от черния легион, обкръжен от семейните си, но кой знае защо се мъчеше да се разбере с него на български, щедро накипрен с шопски диалект. С удоволствие тръгна заедно с тях към изгряващите луни, но сетне гостоприемните му събеседници изчезнаха в мрака извън махалите. Опита се да ги последва, но те бяха бързи и офейкаха към ливадите на подскоци и с по четири крака.
Дичо остана насаме с нощта, звездите и глъхнещия десетина хвърлея зад гърба му шум на огромното село, видно оттук като раздиплената бохча на някой титаничен бей.
Седна тежко на земята — мека от плътно сгушени тревици и влажна от спусналата се тънка мъгла. В стомната нямаше нищо, изстискана беше до капка. Обаче се сети, че още не е опитал съдържимото на върколашката дървена бъклица. Отпи и се закашля. Озадачен, близна отново. Несъмнено бе ракия, разредена с мляко и мед. Ха така!
Гледаше небето и без никаква причина се усмихваше към гонещите своята пълнота луни.
Един дявол знае колко време седя така. Когато прохладата го разтърсваше с ледени пръсти, той надигаше бъклицата и се чувстваше… почти прекрасно.
