Говореше на глас с въображаеми събеседници. Те се меняха според трепканията на лашканите от алкохола мисли — Верена, Пресиян, Верена, Зако и Сашо Рус, селенитката, Верена, самодивата. Изимитира телефонен разговор с баща си, натъжи се… Гневно взе да възразява на фаморския шаман, зарида за Мава и Пава, хлипайки името на змеицата — ту тази, неговата, ту онази другата — с черно-червена гвардейска униформа и портативен рокан на колана. Помълча пред призрачния образ на Инспектора. И пак приятели, Верена, сфинксовете, и отново Верена…
Оклюма се, уморен и разочарован, раздразнен от монолозите си. Ех, драконче…
Почувства нечие внезапно присъствие. Злокобно. Някак от само себе си десницата му стисна дръжката на витяшкия нож.
Телепатичното послание бе сърдито, неприветливо и пропито със заплаха, както разумът му — с вино и върколашка медо-млековина.
Някой, или нещо, се отдалечи в мрака, стопиха се незнайни сенки, а Радослав стреснато се заизправя на непослушни крака.
Какво беше това? Дори не можеше да мисли за някаква стройна хипотеза. Пък и за какво ставаше дума, по дяволите?…
— Пак си се натаралянкал, бате — рече си гласно и се изхили, а после смръщи.
Мама му стара, що наистина не потърся забулената самодива?
Ще ѝ разкаже наистина всичко!… Кой друг би могъл да го разбере?
В крайна сметка патрул фамори и джуджета го докараха в Лагера. Стовариха го на северната порта, където върху сламеници кротко спяха подобни нему пияници.
Начумерен, Дичо отказа стражниците-брастагу да повикат някой, който да му помогне да се довлече до аравата си. Тръгна си сам, крив на целия свят.
Наближаваше Янкул-изгрев. Из гарнизона се движеха повозки, конници и отрядни колони. Мълчаха и гледаха да не шумят. На една от каруците той разпозна щита със знака на своята част и се качи в нея. Втренчи се в тъмната земя, бягаща под люлеещите му се чизми.
Пред бараката си приседна до входа и облегна гръб на стената. Раздразнено захвърли шлема, който му убиваше на кръста. Плъзна взор към помещенията на единайсета дружина. Да търси там самодивата… Закъсняло решение, а и нелепо. Това, което искаше, можеше да му даде само Верена. Всичко друго щеше да е залъгалка с горчив привкус накрая.
Пресуши остатъка вода в манерката си и започна да се навива, че сам кладенецът няма да дойде при него, следователно…
Мързелът възтържествува в мига, в който Дичо съзря крачещата по плаца позната фигура, която се приближаваше към бараката.
— Здрасти, Гари. Как изкара?
— Ау, Расуау! Кнахтри водопад жена е, самодива същинска! Съгласи се след войната тя при мен да дойде и четвърта жена за половин тин време да ми стане! Ау, сладка е като…
— Добре, добре — припряно го прекъсна Радослав. — Като стана дума за вода, пълна ли ти е манерката?
— Ъ? Да миеш тебе ли искаш, Расуау?
— Да пия! — подкрепи думите си с жест. Проклета филология!
—
— Мерси… Уф! Водата, Гари, сега ми е по-сладка от нова изгора! Ще пийна още…
— Колко смешни неща казваш понякогаж, Расуау.
Дичо избърса брадата си и се сети за друго:
— Абе, чифтак, дали някой взема мерки против съгледвачи. Вън от Стана?
— ?
Той обясни на грамора, че се е натъкнал на нещо подозрително.
— Чудя се, дали да докладвам на квирина за това?…
Пагар се навъси и лаконично отвърна:
— Тварите на Нощта вардят Стана, кога слънцата спят… — Потупа го по рамото. — И ти добре е да поспиш, Расуау.
— След малко.
— Подарихте ли с русалката единдруг любов? Ще вземате ли се за…
— Не! И не ме питай, о’кей?
— Окхйе — съгласи се граморът, но не влезе веднага в бараката, потъпка чизми на място и добави: — Случва се, Расуау. Не притеснявай се.
Махмурлията заръмжа и чифтакът му ухилен се скри в бараката, събаряйки нещо на прага.
Дичо остана да погледа диска на малкото слънце, който се издигаше над лагерните кули.
С първите му лъчи цветето-шишарка запука като изстиващи в тава печени семки. Той сведе очи към медальона, този чудат документ за отпуска, който бързо увяхваше, за минута стана трошлив и започна да се разпада в прах.
Радослав изхвърли ронливото цвете в ямата за отпадъци.
► Земя, светът на хората, минало време:
Стопиха се цели пет лета и Иван отново се озова в китното софийско селце, където за първи път бе почувствал не просто влюбване, но и обич.
Завръщането и настаняването му бе объркано и трагично. Още се намираше в състояние на шок, след като посред първата му студентска бригада, на която успя да си намери гадже — от букета бъдещи колежки той без усилие грабна най-пленителното цвете, — пристигна телеграма. Сухи страшни думи. Комсомолският активист, командирът на бригадирския лагер, се постара с всички сили да смекчи удара. Но свръх възможностите му бе да промени неумолимите факти.
