Радослав търкаше чело и се двоумеше защо полевият лагер трябва да се прави по този начин. Ясно чуваше обясненията на дванадесетника, че „земната крепост“, която копаят сега, е мъничко подобие на стан за цяла арава, „ако има място“. В паметта му изплува схемата на древноримски стан от някакъв учебник по история. Не е ли по-лесно като тях — правоъгълен? От друга страна, римляните са се ръководели от някакъв ритуал, не помнеше точно какъв, докато граморите комай бяха свикнали най-рационално да подчиняват действията си на желаната цел.
Зачуди се как да формулира питане към чифтака си за подробности, но се прозя, махна с ръка и за по-лесно реши да се осведоми каква манджа готвят за ядене в кухнята. Граморът имаше великолепно обоняние, „като вълкокож пастир“, както се хвалеше. Дичо сбръчка чело, съставяйки наум изречението така, че да бъде разбран веднага.
Почти сглоби въпроса, когато нещо привлече вниманието му в преминаващата наблизо колона обозници, облечени в плъстени куртки с емблеми „каруца+арава“.
Съзря сред маршируващите
Пагар сепнато вдигна глава, когато Радослав скочи от трупите сякаш от вихър понесен.
Къде така тича приятелят Расуау? Граморът пъхна ножчето в джоб на колана и се смъкна на отъпканата земя. По навик, съкрушено намръщен, той порови с върха на сандала си почвата. Как само е убита от краката им, ай-яй-яй…
Смутиха го нечии силни викове и той се опули към източника на врявата. Щом схвана какво се случва, се втурна натам.
Дичо се бе вклинил в строя тиловаци, поведени нанякъде с преметнати на рамо лопати. Те се разпръскваха и образуваха кръг, в средата на който непознатият им алебардоносец пуфтеше и дърмолеше техен парцалив колега, ала не смогваше да го повали. Двамата сякаш танцуваха, вкопчени един в друг.
Граморът разбута зяпачите.
В кръга се появиха и командири, които завикаха на подчинените си, които пък мигом разтърваха счепкалите се.
Пагар изтърси обозниците от другаря си и го вдигна за яката на ризницата. Радослав веднага се опита пак да се хвърли в свада, но граморът го удържа в прегръдка.
Дичо ръмжеше и крещеше през рамото му:
— Едно кампари за дамата, а за господина джин фис с повечко джин, а говедо!? Пусни ме, Гари, ще го удуша тоя педераст! Труден за рисуване ще го направя!
Противникът му, озаптен от колегите си — той ама въобще не налиташе на бой, — потрепваше при всяка българска дума. Грамори и фамори, джуджета и дневни таласъми въртяха изненадани лица и муцуни от единия човек към другия.
— Колко ти дадох бакшиш бе, лайно, я ела да ти добавя! Гнида!
Квирините на тиловаците питаха Пбгаркх какво става, на що се е разгневил войникът, граморът разперваше в недоумение ръце, опомняше се и здраво хващаше Дичо за колана, а човекът-обозник се свиваше в плъстената си куртка като охлюв в черупка.
Дотича и Ндрангнекх, подире му довтасаха двата отряда, запотени и разгорещени, с брадвомечове в ръце. Струпаха се копиеносци и самодивски стрелци.
Малко кротнал, Радослав все още разпалено обясняваше, тикайки пръст към човека, който вече съвсем определено се дърпаше от лапите на другарите си, мъчейки се да хукне в противоположната на нападналия го войник посока.
Дичо на висок тон ядно месеше граморски думи и български слова:
— Ей оня там шопар ме прецака в дискотеката в Созопол! Комбина играеше с мутрите! Помогна им да ми отвлекат приятелката. Ей, ще те пречукам! Не ми трябва алебарда да те направя на парчета, на зелева чорба ще станеш, майка ти да таковам скапана! Носеше ми пиене с отрова, Гари, разбираш ли? И като не можаха да ме опият с приспивателно, пръкна се гаден гларус и ми сипа уиски с някаква дрога, гадост… Мършо, приятелчето ти от бол време е на оня свят и те чака за свиждане!… Ндран, искам дуел с оня, чуваш ли? Ду-ел. Ще се бия с него! Дайте му оръжие, а вие, кечаджиите, почвайте да копаете. Ей ти, лягай да ти вземат мярка!
— Небива, Расуау, дуелите са възбранени, лег-барастархът така повелил… — успокояваше го отрядникът.
— Хич не ми пука! Иди при лег-квирина, при който искаш, обаче оня там е съучастник в престъпление и трябва да виси на куката! Ама ще му го спестя. Разбираш ли? Онова копеле е от моя Свят, от Горната земя, и понеже там още се глезят с апашите, няма да го влача по полиция, ами тук ще го накарам пръст да яде!
Пагар внезапно пусна Радослав, който се стъписа. Обозниците бутаха напред човека, комуто личеше и под мръсотията, че е пребледнял. Дичо почти се учуди как е съумял да го познае без бялата риза и папионката на келнер.
— Юмручвате се поред по трижпъти! — заяви Ндрангнекх — Кръг двубоен искам!
Алебардоносците оградиха с щитовете си площадка, като изместиха тълпата обозници.
— Не до усмъртване, Расуау! — нареждаше командирът. — Биеш го малост и се разотивате! Тук-сега сме да се кръвобием с атълани за Борея, не за жаждопоене на лични обиди!
— Ндран, тоя…
— Сърцевярвам ти, Расуау, затуй ти волнодавам честно да се гневоукротиш. Ала не прекомервай! Не си от брастагу!
Дичо тръсна рамене, постави крака здраво на земята и вдигна юмруци.
