Инфаркт бе покосил Валентина, едва навършила четирийсет и една години. Иван не можеше да си прости, че бе пропуснал да предусети състоянието ѝ, че в мига на смъртта ѝ се любеше с първата си жена — сред дъхави лозя, под вълшебни звезди.
Може би заради това не почувства какво се е случило.
Освободен от бригадата, той се завърна, за да прибере вещите и да поеме формалностите по погребението. Не знаеше какво да прави.
Светът около него се объркваше.
Спаси го появата на Елена, която по неведома случайност бе решила да навести братовчедка си. Елена имаше проблеми с щерка си, която скоро щеше да навърши петнайсет и бе пожелала да живее при баба си в Княжево, уж по-близо до техникума, а всъщност — „самостоятелно“, тоест без контрол. Ала вместо да сподели грижи и дертове с Валентина, както и най-сетне да изчисти отдавнашното недоразумение, тя бе принудена да се сблъска с непоправимото. За миг замръзна на прага на кооперацията, разпитвайки в кой апартамент живее братовчедка ѝ, когато бе уведомена за трагедията. Сетне храбро се взе в ръце и се обади на мъжа си. Бате Димитър пристигна незабавно и без нито една излишна дума пое необходимите грижи, стегна багажа от квартирата, плати на хазаите някакъв подозрителен борч и простичко рече на Иван:
— Хайде, Ванко. Да се прибираме.
Младежът вдигна прозрачни очи към рано оплешивелия мъж и отрони:
— Къде?…
— Вкъщи.
— Вкъщи… — Иван опитваше думата на вкус. — Никога не съм бил там…
Бате Митко не показа и следа от учудване, нито прояви натрапчиво съчувствие. Произнесе равно и меко:
— Значи е време. По-добре късно, отколкото още по-късно.
В словата му нямаше скрит смисъл, но те проехтяха в Иван като откровение.
— Мама?
Димитър късо сви рамене:
— Приживе се погаждаха с баба ти Стана. Мисля, че до нея ще ѝ е спокойно. Гробището ни не е като оная мизерия в Орландовци. Надявам се, че не възразяваш, нали?
Иван сбърчи чело и каза с усилие:
— Не възразявам. Наистина е… добре. — Той погледна в късогледите очи на Димитър и внезапно му олекна. — Там има широко небе. Щъркели. Сигурно оттам по-лесно ще се събере с един свой приятел. Той я чака. Чака я, откакто не му се налага повече да се качва на самолет, за да лети…
Димитър не разбра почти нищо, племенникът му шепнеше все по-тихо и по-тихо. Ала и не попита. Постави корава тежка длан на рамото му и кимна. Тръгнаха.
На скромното погребение Иван се държа твърдо. Само дето беше много блед и все се озърташе нагоре, към есенната бездънна синева. Прие случилото се чак когато откъм небето му се счу гръм на реактивен самолет. Гръм, който остана нечут от шепата хора, дошли да почетат покойната.
Попът заекна и млъкна насред заупокойната молитва. Втренчи се невярващо в лицето на младежа.
Никому после не каза какво беше съзрял.
Иван остави смъртта на Валентина зад гърба си. Успокои се, лека-полека се съвземаше от изтръпването. Ала продължаваше да усеща околната действителност разпиляна и несвързана.
И точно след двайсет и един месеца нещата се объркаха докрай.
Или, може би, си дойдоха на мястото…?
► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:
Седяха с Пагар върху дървените трупи на разглобена многоколка и си клатеха краката. Довечера, при залез-Янкул, им предстоеше да застъпят на караул, а призори — обиколка отвъд Периметъра. Очертаваше се интересна нощ, нищо чудно да засекат белонските ракопаякомравки. Щеше му се още веднъж да поговори с тях.
Граморът човъркаше с бронзово ножче отцепена от трупите треска, а Дичо зяпаше към плаца, където дясното крило на дружината им се потеше в строеви хватки. Зад гърбовете им тренираха неговият отряд и лекопехотното подразделение, в което се мяркаше фигурката на речната самодива с бакърено-червената рокля.
Когато преди обяд квиринът събуди отпускарите и огласи списъка за наряд, дружинен вестоносец връчи на Радослав вързана на красив възел копринена кърпа. В нея се къташе винтче за обицата му — не оригиналното, разбира се, но пак измайсторено от злато. Самодивът добави, че подаръкът е от посестримата-воин Ларунди, която в замяна не очаквала някакви специални благодарности.
Дичо го изслуша с каменно лице и седна да почисти снаряжението си. Сега безделничеха с чифтака и чакаха всеки момент да ударят тъпаните за следобедна закуска, когато определените за нощна стража бойци можеха да легнат да спят.
След снощното купонясване спането бе повече от мечтано. За жалост бяха задължени да наблюдават упражнението. Неговият и отрядът на самодивата строяха временен окопен лагер. В земята се забиваше копие, нанизваха му халка с вързано въже и някой от войниците тичешком обикаляше залегналия около копието отряд, като оставяше в движение диря с брадвомеча си. По така очертаната окръжност се копаеше траншея, а после се ровеха съединителни ходове към въображаеми съседни окопи, в бруствера се забиваха насочени навън остри колове.
