Келнерът от дискотеката в Созопол трепереше. Едната му скула бе сцепена до кръв, от носа му течеше розов сопол, потурите на коляното му бяха разпрани, куртката полусмъкната, въжените копчета висяха скъсани, по корема му имаше прясна кал от ритник.
— Айде бе, мъж! Или без водка с дрога не мож да надвиваш! Нали чу — сега ще ти се размине. Ала после отивам в щаба при барастарите и на куката ще те искам!
Човекът пред Радослав жално се сгърчи и отвори уста. От нея се понесе само едно сърцераздирателно мучене. Той куцукна няколко стъпки назад, седна и зарева.
Дичо рязко изпъна гръб. Доповръща му се. Отпусна ръце. Разтвори юмруци.
Келнерчето раззинваше уста и хлипаше. Зад зъбите надничаше някакво… нещо… но не и език. Беше му отрязан.
В мълчаливия кръг пристъпи едър грамор с оцветена плъстена куртка на квирин-обозник.
— Този, за когото казваш, че те е оскърбил, войнико, е мой неволник.
Лицето на Радослав пламна, сетне побеля.
— Не се усъмнявам, че този бореец е лош, защото лъжеше, сееше раздори и обиждаше деца. Магьосникът ни го заведе при Съдник дваж пъти. Сетне вождът и старейшините на селото ни отредиха да лишим от глас земемореца, подъл като атълан. Оскърбените го осъдиха да отработи за злодеянията си, докато изминат три по девет Големи лета. Пощади го, войнико, каквото и да ти е сторил. Наказан е доста. Ала не го обиждаме, не го мъчим. Яде колкото иска. Работи колкото може. Послушай молбата ми. Ако грехът му е голям, подир срока ще ти го предадем, ала сега недей…
Дичо се озърна към командира си.
— Ти решаваш, Расуау.
— Ти решаваш, войнико — рече обозникът. — Аз казах.
Радослав изгледа нещастника. Забеляза железен нашийник като на куче с откъснат кожен повод. Задържа се върху страхливите очи.
Тарикатът бе сбъркал. Просто ТУК такъв като него не можеше да не сбърка. Съмнителните човешки „ценности“, които му бяха позволявали да вирее, да се подвира и нагажда, да печели и да избягва възмездие, в този свят нямаха стойност.
Махна с ръка:
— Пощадявам го. Няма да повдигам обвинения нито сега, нито след двайсет и седем… хм, след едно рунище тина — Дичо плю встрани и хвана верния грамор за лакътя. — Хайде, наборе, стана време за манджата…
Над строяващата се в колона тълпа забиха барабани, оповестяващи храненето.
Радослав се мръщеше и гледаше в краката си.
До него Пагар въздъхна.
► Земя, светът на хората, минало време:
Двама души седят върху бордюра на стар нисък бент пред малко вирче, до половината потулено в шавар. В откритата вода се отразяват приведена върба, бели облаци и синкава грамада на планина. Витоша. Контурът ѝ е сякаш отделен от небето с живачна нишка. Поточе тича по обрасъл с дебел мъх преливник на бента, искри под слънчеви лъчи и посребрява с мехурчета заседнали в пукнатините клонки, които го карат да ромоли, да чурулика, да звънти, сякаш се радва, че не е самотно.
Тихо, топло на припек, светло. Лятото свършва.
Виното е „Магарешко мляко“ в зелена бутилка от седемстотин милилитра, с немскоезичен етикет. Само то стои между младежа и девойката. И кутия цигари „Мелник Лайт“. Но с нищо и никак шишето и цигарите не им пречат да се докосват с пръсти. Мълчат и се усмихват, от време на време се поглеждат.
Този вир им е познат от детинство. Тук са се къпали — всеки със своята си тайфа другарчета. Той е пробвал да лови риба. Заниманието не му е допаднало въпреки известната сполука. Плячката си подари на една котка, която не захапа рибките веднага, а първо замърка и се отърка в дланта на благодетеля си.
Момичето е идвало тук скришом да пуши и да разглежда списания с приятелки. Обикновено когато бягаше от скучните часове в училище. Странно ѝ бе, че само на нея това място ѝ се струва вълшебно. Учудваше се, че никой друг от селото не го обича просто така, заради самото него. Винаги заради нещо — че е закътано, че е достатъчно дълбоко за плуване, че може да се хване едра риба… и че бе най-прекия път до голямата черешова градина на стопанството към съседното село, вече софийски квартал.
Познават и двамата това вирче. И двамата го обичат. Уж никакво, жабешка земя, вода тоест, Обетована. Ала има нещо в него. НЕЩО.
Години наред не се е случвало да се срещнат и да споделят своята привързаност. Срамота.
Срамота е роднини да не се познават…
Той я помнеше — поне три пъти я бе засичал на автобусната спирка „Окръжна болница“. Наблюдаваше я крадешком, галейки с поглед високото ѝ чело, ясните сини очи, питаше се какви ли са на вкус красивите ѝ устни.
Тя забелязваше интереса му. Би се радвала да я заговори, защото също ѝ допадаше. Какво ли я спря да го насърчи, да го окуражи?…
Ах, да. Автобусът…
Най-странното бе, че чакаха един и същ рейс. По принцип. Но не и при предишните мимолетни срещи. Той отиваше някъде другаде, не у дома. А тя, преди да иде да навести родителите си, предпочиташе първо да се види с приятелки. Вярно от съседното село, но ѝ трябваше друг автобус, тъкмо когато той пък решаваше тази вечер да не спи в общежитието в Студентски град.
