Още по-странно се оказа, че не успяваха да се разпознаят един друг на снимки. И той, и тя чуваха за себе си, че са по „особен начин нефотогенични“ — излизат уж добре на всеки кадър, но някак не приличат на самите себе си…
Случваше им се да се разминат за минути.
А стаите им бяха съседни — в една и съща къща. И обичаха едни и същи хора…
Докато един ден не се качиха заедно в рейса. И седяха на двойна седалка. И чак после, на мегдана, не хванаха по различни улички до вкъщи.
Голям смях падна, когато разбраха, че са братовчеди. Сто и петдесет негови и двеста нейни крачки до дома — на всяка по щедра порция смях, радост… и облекчение.
Срещнаха се най-сетне — и се РАЗПОЗНАХА. Само дето не повярваха веднага на прозрението си.
Мнението на околните беше притъпило вярата им в себе си. От тази вяра остана само усещането за вълшебството, спотаено във вира.
Заради това сега са тук.
Нищо друго няма значение. Нито кръвта им на роднини. Нито неговите срещи и раздели. Нито нейните връзки, особено тази, сегашната, най-драматичната, шантавата и продължителната — като паяжина объркана, като паяжина мъчна за късане…
Тези неща са ТАМ, нейде. Там, където Витоша е гола край върхарите си. Там, където по Искъра вече няма бесни водопади. Там, където в небето дъгата има САМО седем цвята.
Там, където сякаш е немислимо да се случи това, което се случва в момента.
А то се случва: пръстите придърпват китките, протягат се ръцете, обвиват тънкия кръст на момичето, а нейните прегръщат шията на младежа.
И миг след това той вече знае какви са на вкус нейните устни.
И миг след това тя вече знае, че всичките ѝ сънища са били… истина.
Тяхната обща, свята и невероятна истина.
► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:
В караулната шатра Радослав правеше играчка от парче кожичка с пухкава козина. Приши черни мидени черупки за оченца и повъртя критично топчестата кукла. Бе се получило нещо далеч от първоначалния замисъл, но все пак животинчето имаше планираните големи смешни уши като Чебурашка и определено изглеждаше симпатично. Ето на какво може би наистина ще се зарадва пеещото момиченце от хана.
Вече бе навил началника на нощния патрул да кривнат до гостилницата, за да остави подаръка. Не се учуди, че той склони на молбата му — тук връщането на дълговете се смяташе за свещено, въпреки липсата на класическа представа за парично-стокови отношения. Освен това офицерът се оказа музикант и дори неумело изтананиканата от Дичо мелодия, която не му излизаше от главата, го заинтригува. По „радиостанцията“ (белонски бръмбар с големина на тиква и извънредно дълги пипала-антени) квиринът се свърза с караулния щаб, след което доволно съобщи на войника, че призори ще се отбият до мястото…
Освен играчката, Радослав бе приготвил за малката и един шоколад. Естествено, консултира се с лечител, който реши, че екзотичният сладкиш ЕВЕНТУАЛНО би навредил само на върколак или на джудже. Нуаде с мъка се въздържа да не поиска още едно парченце за дегустация. Явно имаше силна воля, а може би собствени деца, заради които не веднъж се е отказвал от вкусен залък.
Патрулът тръгна в обход на крепостния Периметър, като сменяше часовите по наблюдателните кули.
Пагар и Дичо останаха на дозорна площадка, високо над затихващия Лагер.
Далеч на юг луната Клех загатваше светлинна пътека сред придошлите приливни морски води.
Радослав се подпря на скърцащия парапет.
— Защо раницата своя взел си, Расуау?
— И аз не знам защо я помъкнах да си троша главата… — той намести ремъка на войнишката си торба. Премяташе се през рамо косо през гърдите. — Ама не пречи. Удобна е… Я виж това. Как ти се струва? Добре ли е… ъъъ… за гледане?
— О! Много забавително! Какво то е?
— Детска играчка.
— Ооо… Радост има в нея, сякаш давал си я на шаман за заклинание.
Млъкнаха, взирайки се в тъмнината.
По някое време отвърнаха на повика на съседния пост, очертавайки с фенера кръст — в знак, че всичко е наред.
Ури след ури изтичаха в миналото. Граморът се прозя и закрачи напред-назад по площадката.
Дичо търсеше сред звездите метеори. На пресекулки се прислушваше към равнината около Лагера. Пагар спря да обикаля и застана до него. Изскриптя яката на шлема му — чифтакът също бе вирнал лице нагоре.
— Гръбнака на нощта ли гледаш, Расуау? — попита той.
Дичо се усмихна.
— Аха.
Колко красиво наричат тук Млечния път. Гръбнак на нощта!4
— Ти вярно ли от Горната земя си? — обади се престорено нехайно граморът.
— Ъм… Да. От Горна земя съм.
Съжаляваше, че се бе изтървал. Още тогава, още щом го изрече, думите му направиха голямо впечатление на околните. На самодивата Ларунди щяха да ѝ изскочат очите, дори под забулващия воал личеше, че е отворила уста от слисване… Всъщност, рано или късно това трябваше да се случи. След краткото смущение, той усети какъв товар е паднал от сърцето му.
— Аз знам за тая земя твоя от приказките на бабата моята… — поде Пагар.
