— Ще е чест за мен, но… Но първо… трябва да намеря… — той млъкна отсечено.
Миг. Два.
Осъзна какво става.
Сякаш невидима ръка внезапно му бе запушила устата, а змейската кожа извика във всяка клетка на тялото: опасност! Не чу свистене, но изневиделица изгърмя страшно и пламна, облак искри се изду като балон и повали чифтаците върху дъските.
Четвърт минута по-късно Дичо се съвзе. Светът продължаваше да е цял, не бе разтрошен на парчета, но сякаш беше потънал в моментна глуха тишина. Експлозията още сгъстяваше въздуха навред из охранявания от тях участък на Периметъра.
„Не е далекобойна артилерия — хладнокръвно щракаше изключваните варианти вътрешният му глас. — Не е бомба, нито минохвъргачка, защото първо би се чул воят на снарядите… ето го, чак сега идва…“
Щом не са оръдия, нито бомби или мини, значи…
Радослав заблъска смразения от ужас грамор да слизат от клатушкащата се кула. По стълбите се опипа за раницата-колан и нарами влачената алебарда. Молеше се наблюдателницата да не се срути, преди да са стъпили на земята.
Пагар се подчиняваше като автомат.
На по-долната площадка двамата залегнаха и инстинктивно закриха глави с ръце.
Втората експлозия отнесе горната част на кулата, посипаха се трески. Слава на небесата, че по чудо се отърваха, отломките не ги затиснаха, нито удариха.
Изправиха се на колене, погледите им се лепнаха за небето. Виждаха третата вълна.
Този път наистина не беше ракета, която да удари, а после да ги връхлети звукът от полета ѝ. Това, което сега летеше горе, бе невиждано ярък и огромен болид. Огнено-димното кълбо като че ли забавяше скоростта си… и започна да се уголемява… Дичо разбра, че болидът пада.
Падаше върху Лагера!
— Скачай, Гари!!! — изрева той и хвръкна в мрака.
Тупнаха в тревата отвъд Периметъра, претърколиха се, граморът изохка, но повече от уплаха.
Радослав се огледа за тътнещия метеор. Не можеше да прецени размерите му, но, съдейки по шума, вероятно щеше да погълне целия стан! Помисли си го и замръзна, а граморът зяпна, безкрайно поразен от зрелището.
Болидът приближаваше. Първо ги натисна тътенът на ударната вълна. Пагар се окопити, но не последва понечилия да хукне Дичо, ами наду сигнален рог. Определено реагираше със закъснение, но напълно според наученото във войската.
Ала това бе излишно — граморът и сам го разбра, още преди от Лагера да загърми тропот на барабани… сирената на падащото кълбо ги погълна. Ревеше като орляк пикиращи бомбардировачи и в съзнанието на Радослав изникнаха кадри от стари кинохроники: ескадрили от нацистки Ю-87 „Щука“ сриват някакъв град, тичат обречени хора… Въпреки ученията и тренировките, Дичо въобще не очакваше да чуе този звук — писък на лавина авиобомби!
Изтрещя!… Но не болидът, а мрежа лилави и зелени мълнии, които се издигнаха от Лагера насреща им. Кълбото пламна още по-силно, от него се откъснаха тежки капки огън, под угасналите сякаш от уплаха звезди заваля дъжд от жупел. Огнената сфера ги облъхна с жар и се отклони с грохот, тласкана и бъхтена от светкавиците. Сетне се понесе към скалните ридове с потискащ вой като улучена от зенитки летяща крепост… Баща му бе разказвал за такава над Панчарево, когато бил хлапе и дошъл на гости в столицата! От страшната крилата машина се сипел
— В аравата да се връщаме, Расуау! Роговете зоват, бързо!
— Ами… Кой ще пази Периметъра? Може да последва сухопътна атака!
— Тварите на Нощта защитата на Оградата вземат!
И наистина, сгъстената от заревото на пожари тъмнина мърдаше — щураха се неясни сенки, святкаха бледи очи, нокти, зъби…
