Още нещо се бе случило, след като призна пред всички, че е чужденец в този Свят, в тази реалност. Езикът. Вече никак не се напрягаше да разбира и разгадава думите.
— Спомням тия предания и разказвал съм ги сам на децата моите… — додаде граморът.
Дичо го слушаше, без да се пита как така вече е в състояние дори да отговори с лекота, сякаш на български. Ала мълчеше сега. Услаждаше му се да чува необикновената граморска реч, нейната образност и напевност.
— … помня сказанията за туй как хората от Горната земя почнали да късат своето себе от света, в който поминуват. Как от своя си страх пред създания други пораснало презрение към всичко онуй, дето на тях не прилича. Как почнали да смятат за добро всичкото, дето се покорява на волята тяхна. Как спрели да виждат себето си като част от Гласа-дух на планета своя. Как на ръцете не вярвали си и на нозете, на паметта и очите свои, затуй правели всякаквото възможно да обградят се прякомяра с неща, дето тръгнали да мислят за по-омайни от ония, що природата създала е… Расуау, вярно ли тъй е?
— Ами…
— Истина ли е то, че от Горната земя човеците едно мислят, второ словят и трето вършат? И на опашката добиват всецяло различно нещо, а не туй, дето пожелали са?
— Общо взето… да.
— И още, че при вас водят и владеят не най-умните, ами най… — граморът се мъчеше да намери подходяща дума. — Най такива… дето като хищници гладни са. Дето срам нямат. Дето всичкото правят тъй, сякаш земя, въздух, вода, живинки всякакви и другите хора в шепата им са? Сякаш взели са го от бащите свои, наместо да знаят и помнят, че държат го на заем от децата свои?
Радослав се радваше, че е тъмно и че е длъжен да гледа навън, а не в лицето на другаря си…
— Уви, така е. С малки изключения… които не траят дълго. Но се стараем.
— Не разумявам. Хора такива никак ум нямат. Как тогаз само глупости не вършат и не излагат се, та накрая да ги изпъди племето тяхно?
— Карат умните да мислят вместо тях.
— Как тъй? — учуди се Пагар.
— По-силни са. С големи юмруци. С много… неща, от които останалите имат нужда, и те ги раздават според това кой им се покорява. Владеят страха на хората, разбираш ли?
— Като атъланите в Борея сега?
— Май да.
Граморът поразмисли и рече:
— Бабата моя казвала е още, че хората в света твой имали Добро в себето свое. Ала не искали да вършат другояче нещата, освен само по начина техен, без да гледат как туй правят безсловесните твари и по-разумно да научат и те да правят нещата. А туй ослепило сърцата, тъй щото всяка благост в желание, ако е без мяра, на зло става. Искали всичкото само за тях си, измислили всемогъщи предци, дето подобни да са им, и казвали, че тия Предци дават им правото господари да бъдат. И хем словели, че хората „по-висши“ са, хем в другите човеци, дори от племето свое, врагове виждали — хищник било то или плячка. И преди свикнали били да убиват не зарад храна, но скоро престанали милост да дават и на падналите, кога нищо не струвало им да ги щадят. Всеки искал вожд да е, без да вслуша шепота на Ориста своя. Немарели пред чужда Съдба. Отучили да споделят и делят туй, от що нужда имаш, че да живееш.
Пбгаркх въздъхна, погледна другаря си и добави:
