— Не всичките лоши ставали, Расуау, не такова нещо да кажа искам. И сказанията-предания не настояват. Ала случвало се, право тъй и ти одеве призна, че силни ставали грубите и злите, а останалите под тях помирявали… А сетне, след иги многож, хората всецяло повярвали, че господари са на земята своя… и уплашили се, тъй щото в сърцата свои знаели, че слаби са. Затуй рекли, че Предците техни могъщи са толкова, та могат не само съвет да подават от оттатъшното, ами магии истински да вършат в отсамъшното на живите. И укротили се, щото тъй имало кой да закриля… и оправдава всяко деяние тяхно. Човеците нарочили едни от предците свои за зли и кога ставало лошо нещо, казвали, че Злите предци виновни са, а пък те, хората, подлъгали се били. И тъй живеели, мнозина многож нещастни, а нещастието зло поражда и без зли предци някакви да има… Преди едно ли, преди две ли асу, човеците в Горната земя взели магия с желязо да творят, ала магията тяхна слаба била, тъй щото малцина в сърцето свое Гласа-дух сещали. Само че ръцете на хората сръчни били, умовете техни — остри и гъвкави като лозя, затуй да майсторят продължили все по-изкусни сечива, а с тях намножавали силата на ръцете, без да умножават мъдростта на сърцата. От иги ли, от повече ли време, човеците в Горната земя правели били помощници от желязо и хранели ги с огън ли, с пленени мълнии ли. Скоро обаче сами пленници станали на онуй, дето изработвали, и харчели дните свои, та да слугуват на слугите. И тъй съвсем намразвали себето свое. Намразили над главите небето и под нозете земята. И затуй не поглеждали ги, освен кога дъжд валял или крак спъвали. Искали повече и още разкош, повече и още наслада. И вече избивали се единдруг не просто тъй, само щото говора на съседа свой не разбирали, а спрели да тачат и обичат Живота след толкоз убийства многож. Кога умирал един, плачели те, кога безчет умирали, оставали в равнодушност. Карали дете без Съдба да живее, а живот отказвали на други чеда свои, кои на война пращали — като сегашната наша, само дето не питали кой да отиде иска. Без докрай зли да стават, злини вършели. Тъй щото нещастният в корена свой зъл не е, а болен — дори едър отвън да е, щом не умее радост да има в самото себе, значи дребен той е отвътре. И няма вече кой да спаси тогова, щото избрал е по такъв път да постига Съдбата своя — само дето не път това е, а безпътица. И сякаш човеците от Горната земя вкупом почнали да кършат душите свои и тъй затворили капана… Щото на мнозината да подчиниш себето свое е на живините присъщо, не на говорещи създания и разумни, кои да разсъдят сами умеят. Ала живините все пак Гласа на света свой чуват. Ония, дето за него оглушават — изчезват! Глуха глутница, че и с добър водач, че и от можещите да е, кои разбират що правят, всякогаж стои на по-ниско от мисълта. Затуй и множеството жестоко е с оня, който поиска по-инакво нещо от туй, дето многобройството желае с алчността и страха свои. Такъв различен убиват или накарват сам себето свое да усмърти… Расуау, от свят такъв ли идеш?
Радослав преглътна.
— Да, Гари.
— Тогава — убедено заяви граморът, — не ще да настъпи най-лошото за Горната земя. Не може ти само инакъв да си, не може ти само да пречиш на лошата Съдба на Света свой. Има и като теб други! И щом преборите глутниците от ония, кои жалки са или направо духом мъртви, без глутница като тях да ставате, Пътят на Горната земя сменен ще бъде! Ти… това ли дошъл си от нас да учиш, Расуау?
Дичо мълком гълташе сълзите, които размазваха звездното небе над него. Граморът деликатно изчака.
— Май тъкмо за това съм тук, приятелю…
— Расуау! Аз обичам да съм приятел твой.
— Ей, ти си страшен!
— Страшен?
— Страхотно готин.
— Не разбирам, ала грее мисълта твоя. Ще да е много хубаво нещо да си казал за мен. — Пагар се подпря на алебардата си и огледа небосвода. — Кога Походът свърши, в Равнините ще дойдеш, където живея! — заяви той. — Ще запозная теб с вятъра, дето в тревите пълзи, пък литва сетне да роши пернатите. Ще покажа на сърцето твое как на Кашеп сърцето тупти, а в него туптежа на Земята своя ще чуеш. Ще видиш колко прекрасно е сняг да пада, остър като от стрели сноп правен, да гали теб Янкул, а после Райко да суши като над огън. Ще разбереш кое място да разореш чака и вкусна царевица да насадиш или то по-добро е за плод земен, а още кое пасище иска да бъде. Ще научиш да различаваш във времето на лова кое животно съдено му е плячка твоя да стане и теб да нахрани, а кое, нека и в капана хванато, още има Съдбата своя да дири, пък ти дълг имаш към него живо да го запазиш. Само ти ще си, небето и Равнината. Гласа ще чуеш. И ще намериш себето свое. Трябва да научиш как следва се Съдбата. Искаш ли, Расуау?
Радослав не съумя да отвърне веднага. Изкашля се. Не бе сигурен, че гласът му не е изтънял до хленч. Граморът го потупа по рамото.
Дичо успя да прошушне:
— Да. Искам, Гари. Много ще се радвам…
— И аз щастлив ще бъда мой гостенин да си! — ухили се широко Пагар. Радослав тръсна глава.
Ох, винаги има едно „но“, когато казваш някому „да“…
