В лагеруващите резерви настъпваше известно спокойствие — понякога за повече от цял сол. В стана докарваха ранени, лекуваха свои и чужди болни, поемаха попълнения, обслужваха дотътрилите се основни обози. Помагаха на трети ешелон да се изтегли напред. Поправяха оръжие, стягаха снаряжение и внимаваха за противников десант в тила. Ако последното се случеше, бяха длъжни да завържат ариергардни схватки, докато връхлетят ударни кавалеристки части, които не бяха обременени от обози, понеже ездачите се изхранваха от животните си. Обикновено с това инцидентът се изчерпваше, в краен случай тежки летящи галеони изпепеляваха вражеските отряди — тоест цялата местност, където ги откриеха.
А после идваше моментът, в който над окопите или се рееше сокол-вестоносец, или пристигаше разпенен куриер. Всъщност, те само потвърждаваха заповедта, тъй като белонците-телепати бяха предали вече нарежданията, или предупреждаваха за промени в сроковете и задачите, посочени в графика. Тогава тройаравата изоставяше стана и с ускоряващо се темпо тръгваше напред. Докато траеше маршът, квирините се запознаваха с обстановката чрез сводки по живите си „радиостанции“ — ориентири за маршрута, сведения за проведените сражения на втори и трети ешелон. Тройаравата подминаваше вече окопали се или водещи битка плъкове, когато се налагаше — оказваше съдействие, прегазваше вражески отбранителни рубежи, напредваше още и пак потъваше в почвата. Цикълът се повтаряше.
Радослав си мислеше, че навярно такъв начин за водене на война би бил твърде разточителен за цивилизована технически армия. Подозираше също, че кампанията е повече жандармерийска, отколкото чисто военна. Настъпващите кашепци се стремяха максимално да прочистят терена, така че в тила да не остава боеспособен враг. Контролът над освободените територии се предаваше на обозната охрана и на местното население.
А местното население бе оредяло и наплашено. Лечителите и снабдителните кервани бяха все по-често принудени да обръщат повече внимание на борейците, отколкото на войската.
Дичо само чуваше новините за положението на местните жители — неговият легион още не бе минал през нито един град, било то голям или малък. Само веднъж заобиколиха опустошено селце, край което рояк ветролети стоварваше специални отряди за помощ, а те разпъваха шатри, трупаха дрехи, завивки, храни… Ала твърде често копаеха братски гробове или издигаха погребални клади. Изтласкваните противникови войници жестоко си отмъщаваха за пораженията на беззащитните цивилни. Радослав жадуваше час по-скоро легионерите да прекосят острова и да издавят вражеските части в морето, в което със сигурност им бе подготвено посрещане от страна на ихтиандрите с техните акули. Всичко, което чуваше за развитието на Похода, го караше да се настървява и да желае пълно изтребление на атъланите.
Новините съвсем буквално пристигаха в окопите — на два крака. Още от първото стануване сред отряди и дружини засноваха Пътници-Разказвачи. Край всеки Разказвач се скупчваха почиващи войници и внимателно го слушаха, все едно бе транзистор или им четеше вестник.
Повечето Пътници приличаха с облеклото си на онзи, първия, когото Дичо бе видял във фаморското Село, но тукашните бяха от всички кашепски раси, без самодивската може би. Армията ги задължи да получат и да носят ризници, ако ще се мотаят на предната линия. Разказвачите приеха условието. Естествено, нямаха значки, защото не бяха мобилизирани дори в нещо като корпус за военна пропаганда.
Дявол ги знаеше как си обменяха съобщения, във всеки случай не бе рядко явление някой Пътник да замлъкне насред дума, да постои със затворени очи, след което да изтърси нещо за събития, отминали преди не повече от две-три ури на стотици прелети разстояние.
Новините бяха разнообразни. Радослав жадно ловеше разказите, усещайки с лакти и рамене лактите и раменете на другарите си от отряда и дружината.
„Армия Океан допреди четири ури и половина е потопила единайсет рогати дузини вражески плавателни съда, две дълги дузини от тях — рибокораби…“
