„Първа тройарава от жълтия легион се е натъкнала на нови, невиждани досега капани. Атъланите заравят в земята своите слуги мъртваци, които внезапно излизат като червеи от пръстта. Станало по време на изкопаване на полева крепост, вражалците изниквали сред кашепските войници — битката била страшна… само съюзниците от Белон спасили тройаравата от гибел.“
„Сините легионери превзели ужасен град, обграден със стобор от бодливо желязо. Вместо къщи — изкопани ями, досущ като онези, в които оставят злосторници за наказание. В ямите било пълно с мъртви тела, сред които и изнемощели до смърт земеморци, неотличими от покойниците. Седем арави от легиона сега спасяват живота на оцелелите борейци, в останалите две са избрани само най-добрите, най-бързите и най-силни войници. Двойната арава е подсилена с върколашки чети от резервния легион на монквирина и сега настъпва яростно, все едно фамори, грамори, джуджета и самодиви са изпаднали във вълчи пълнолунен гняв…“
Пръстът на Разказвача шумолеше по папирусови карти, докато изреждаше имената на превзети острови. Войниците одобрително ръмжаха.
И накрая винаги го молеха да утоли слуха им с вести от мира, от домашните огнища. И Пътниците говореха, говореха, говореха…
За неопърлени небеса. За мълчаливи кротки гори без клопки. За пасища и поля, необезобразени от ровове. За реки, чиито кристални бързеи пеят сред камъни, сплитат се във водопади и са чисти, не миришат на кръв. За селища, които не са превърнати в скръбни пепелища. За това как благоухаят ранните цветя и листенца на неусетно настъпилата истинска пролет. За миризми, в които липсва киселият дъх на страха и блудкавата воня на изоставен леш.
За далечните земи, в които оръжията си стоят кротко в ритуалните шатри и се вадят пред лика на слънцата само за благороден и честен лов. За недосегаемото Там, където въздухът трепти от песни, вместо да се гърчи от вопли на гняв и викове на болка.
Явно досега някаква добра фея, ангел-пазител или блага орисница бдеше над Радослав. Тройаравата му някак все изпускаше сериозните боеве. Течеше осмият сол от десанта, единайсето земно денонощие. От известно време войниците се окопаваха небрежно. Темповете на напредване оставаха високи, съпротивата — незначителна. Дичо заподозря, че скоро в щаба ще се сетят как да използват „мързеливците“ по-интензивно.
Честно казано, вече се бяха досетили и започнали — отрядите често шетаха из околностите, за да подкрепят „чистачите“. Попадналите в обкръжение и изостанали от фронта си подразделения на врага бяха доста, но все на малки групи. Което не значеше, че са лесни — всеки път се опитваха да се зъбят.
Предната вечер дружината, пратена да ликвидира открита от самодивските командоси недоклана вражеска та̀мга — или каквото бе останало от нея, — бе атакувана с бойни отрови. Жълтеникавият облак обаче се издаде с миризмата си, подобна на хлорна вар. Сигналните тръби алармираха бойците, които мигом надянаха газовите маски. Начело на фалангите изтичаха колобри и разпръснаха облака. Никой не пострада, но грамори, фамори, таласъми и самодиви усетиха смъдене в очите, а по-чувствителните се разкашляха и заругаха.
Зад облака ги чакаше рехава верига облечени в безформени сиви дрехи мъртваци. Стояха като чучела, като монаси от сиромашки орден, приготвили се за някакво свое си религиозно деяние.
Викове на квирини, вой на рогове, тъпаните смениха такта, тройаравата настръхна, наежи се с копия и алебарди. Войниците се втурнаха напред. Но преди още да достигнат противника, мъртвашките редици взеха да се стапят под оловните жълъди на прашките и сърповидните стрели на самодивите. Накрая отрядите прегазиха малкото останали прави врагове, промушиха ги от разстояние с копията си и ги стъпкаха като шума.
Ала на пет-шест хвърлея зад пометената верига имаше небрежно маскиран бруствер на окоп. Граморите различиха укреплението и тутакси се престроиха в клиновидни фаланги, без да чакат тръби и рогове да пропеят заповедта.
