Като пропукала зимния лед река, тройаравата отново потече напред. Радослав усещаше как колобрите плетат мрежа от заклинания. Съжали, че не бе настоял на идеята, която му хрумна още в Лагера — Северната армия да се научи на строева песен. Та нали уж който пее, зло не мисли! А и пеейки, сигурно се предпазва от злото…
Ала злото не дремеше. И само след четвърт връст нанесе вече неприкрит, явен удар.
Няколко секунди мрак.
Дичо бе сред първите, които се свестиха. Надигна се объркан и смутен. Какво ги бе застигнало? Цялата колона беше повалена като широка ивица кегли. Отгоре искреше магичен щит, разряди статично електричество шумоляха и боцкаха тялото. Колобрите се опълчваха на новата атака.
Един подир друг легионерите започнаха да идват на себе си. Скочиха на нозе квирини и знаменосци. Некоординирани движения, нефокусирани погледи. Общо замайване — сякаш пристъп на морска болест посред твърда земя. Възклицания. Страх.
С концентрирани потоци енергия колобру подкрепиха квирините, после изправиха на крака барабанчиците и сигналистите. Екнаха рогове, затракаха тъпани: „Разпръсни се и замри на място!“, „Виж другаря си!“.
Досущ магически пипала, заповедите докоснаха зашеметените съзнания на войниците. Кашепците инстинктивно се подчиниха на командите, дори онези, които още не можеха да проумеят, че нещо се бе случило.
„Психобомба — помисли си Радослав. — Сгъстен шок. Телата станаха непослушни, неуправляеми, волята омекна, умът е като мъгла… Дявол да го вземе, това ли се наричало психотронно оръжие, а? Бррр, мамка му…“
Но барабаните биеха за поход, тръбачите зовяха „сбор“, знамената се развяваха пак, подир платнищата щръкваха и оръжията. Несъзнавано, чисто по навик, бойците се строяваха, шареха с ръце като слепци… Ала не всички. Уви, не всички.
„Внимавай за атака! Остани на място!“ — нареждаха барабанни откоси.
„Доложи кога си готов!“ — свиреха укрепнали рогове.
„Кой си? Кой си? — настояваше разпознавателен сигнал раковината. — Докосни амулета си! Кой си?“
— Аз съм… Пбгаркх съм — дочу Радослав отляво. Чифтакът му сякаш бълнуваше. — Пбгаркх съм от Червен легион… плък Саламандра, арава Шахар… две ръце дружина, отряд Гръб, руна…
— Гари, как си, братле? — разтърси той леко другаря си.
Полека-лека муцуната на грамора придобиваше осмислен израз, но оставаше ококорен като уплашено дете:
— Расуау? Къде сме?
— Амиии… на Ураш-поле, остров Дилмун. Северни борейски острови.
— Ък!… да, вярно… О, Расуау, главата боли ме! Сякаш от грзу ритнат съм… какво стана? Ък…
Чифтакът се опита да се изправи, но не успя. Дичо му помогна, а граморът замачка с длани коленете си. Изпъшка:
— … По-добре сега съм, можеш да спреш да крепиш ме… Зла сила удари ни, нали?
— Аха. Но за нас това е дребна работа, приятел. Ще се оправиш.
—
„Вземи мехлема от синята кесия! — изтрещяха барабаните. — Мехлем от синята кесия!“
„Внимавай за противник, внимавай за противник!“ — пригласяха им тръбачите.
И внезапно нещо изцвили, замуча, а после се оформи в мелодичен хор. Гайди. Върколаците не бяха свирили от обучението в Лагера…
— На дванайсет — стани! — провикнаха се квирините. — На двайсет и четири — бавно напред! Строй за насрещен бой! Едно, две, три, четири, пет…
— Музика — прошепна Пагар. — Като у дома. Край клана мой често овчари минаваха. Винаги весело с тях беше… Ставам, Расуау, ставам…
— … дузина и девет, дузина и десет, нзе… две дузини! Ходом-маааарш!…
Дружините попиваха заклинанията на лечителите, отърсваха се от психотронната атака. Предпазливо запристъпваха в разгънат строй, готови да реагират на всяка нова изненада.
Ала някои бойци не станаха и не тръгнаха редом с другите.
Над петдесет души, предимно грамори, но и неколцина самодивски воини, лежаха с неподвижни изумени лица. Отрядите подминаваха убитите при незримото нападение. Гледката на изстиващите тела досъживи оцелелите, които присвиха очи в търсене на по-осезаем противник, комуто нямаше да простят нищо. Или, може би, за да му простят веднъж завинаги — с остриетата на мечовете, алебардите, копията и стрелите си.
И врагът не закъсня да се появи.
Пагар още залиташе, подобно на други легионери в колоната, и Дичо го водеше под ръка, без да се оглежда наоколо. Осланяше се на дозорните, както и на маговете. При все това той пръв обърна внимание, че отсреща, на фона на планините, изникнаха бързи черни точки с тънки водоравни чертички отстрани. Като разкривени нотни знаци.
Те приближаваха…
Предчувствие за опасност връхлетя Радослав. Без да осъзнава, той нададе неистов вопъл:
— Въздуууух!!!
Дали дружината бе започнала да разбира български, или съгледвачите бяха подали сигнал, а може би и колобрите усетиха полъх на неприятел, но след няколко мига фалангите се пръснаха във ветрилни вериги и залегнаха.
