Планерите напредваха. Блестяха метално, но Дичо различаваше като през бинокъл ръждавеещи петна по шевовете и сглобките на фюзелажите им. Беше невероятно от такава дистанция, но той бе повече от сигурен, че наистина ги вижда!… Съзираше дори трепкащата мараня пред безмоторните машини. Защитни полета. Може би бяха породени от заклинания, но по-скоро от емитери на неведоми силови генератори, продукт на незнайна технология.
Даде си сметка, че гледката не е заслуга на човешките му очи. Змейските сетива, които досега дремеха или в най-добрия случай се разсънваха за кратко, в този момент бяха будни и бодри, в пълна сила и готовност. Те му позволяваха да долавя дори действията на маговете от тройаравата. Колобрите протягаха вълшебни телекинетични ръце, свиващи се в пестници енергия. Над залегналите дружини се трупаше напрежението на предстоящия магичен сблъсък на сили.
Петте челни машини рязко свиха настрани и надолу, една от тях се заби в земята и изпука като самосвал, пълен с ламаринени кофи. Основните сили обаче успяха да проникнат през издигнатия на пътя им отразяващ щит на магьосниците.
Над авангарда профучаха капковидни тела със заоблени криле, планерите губеха височина… Неочаквано, от прикрепените отдолу гондоли с оглушителен гърмеж лумнаха синкави пламъци — реактивни двигатели! Летците изравниха апаратите си, вирнаха носовете им и се скриха в облаците.
Секунди след това в средните дружини на тройаравата, където строят не бе разреден и войниците само бяха приклекнали на коляно, към небето изригнаха гейзери от пръст, дим, огън и… разкъсани тела. Ударните вълни от бомбените взривове повалиха знамената на стъписаните отряди.
Втората вълна ракетопланери имаше открити гнезда по крилете, над и под тях — с бездънни зеници на тъпи дула…
Картечниците затракаха, засвистяха порои куршуми, вдигнали от земята безбройните нишки на малки фонтани от прах.
Дичо зарови лице в камъните, смъртта свирна над него и го отмина, оставяйки тръпки по тялото и лепкава кисела пот. Включените реактивни двигатели заглушиха писъци и агонизиращи стонове.
Оставяйки димни следи, планерите направиха остри виражи, угасиха ракетните си гондоли и сякаш увиснаха под раненото сиво небе. Няколко безшумни мига. А сетне… сетне още веднъж окосиха залегналите кашепци с пунктир от картечни откоси, в дирята на които застиваха или грозно се гърчеха копиеносци, кавалеристи, магьосници…
Някъде отзад, като че все по-близо, изтрещяха нови бомби.
— Окопавай сеее!!!
Трескавото заравяне в пръстта бе започнало много преди отчаяния екот на призива. Но уви, за голяма част легионери доскоро непознатите съоръжения за защита се превърнаха в пресни гробове. Хвърчеше земя, метал стържеше камънака.
Радослав удряше с юмрук безполезната срещу огнестрелите алебарда и се мъчеше и той да се зарови, да се скрие, да избяга…
Ала никой от бранниците не бягаше. Подвикваха си един другиму за кураж, притискаха гърди към пръстта. Картечниците отгоре не спираха, на снопи жънеха животи. Колко още щяха да издържат граморските нерви, без да видят, че и такъв противник може да е уязвим, че въпреки загубите и тоя враг може да бъде раняван, убиван!
През зъби виеше и Дичо. Теренът под него беше непробиваем. Той трескаво се озърна, търсейки по-мека почва, най-добре даже — естествена гънка на местността, дере някакво, трап… Помисли си за кратерите от бомби и… погледът му се спря върху нещо, от което кръвта в тялото спря.
Горкият, още непреодолял последиците от психотронната вълна Пагар стърчеше като истукан насред полето. Бе гологлав, без нагръдния си доспех, също както и Радослав, комуто кирасата само пречеше. Граморът тихо простенваше и въртеше палци по ръбестите си слепоочия. От ушите му се процеждаха капки кръв.
— Залегни, глупчо!!!
Пагар обърна изкривена от страдание муцуна към другаря си и жаловито замънка, че
За трети път затракаха картечници, вятърът засвистя в елероните на пикиращи планери. Радослав полетя с отскок към Пагар.
Пиукане от кълвящи земята куршуми го застави да се извърне.
Пътечката на откоса се приближаваше с умопомрачителна скорост.
Не се сети за друго, освен да прикрие гърдите си с широкото острие на алебардата. Сляпото олово звънна в секирата и го просна по гръб с изтръпнали длани, но цял, невредим. Яката на шлема му задра спечената земя, ремъкът едва не го удуши.
Ала той не забеляза това, едва го усети. Не бе в състояние да възприеме нищо… само страшната, обърната с краката нагоре картина на беззащитния Пагар, зяпнал учудено планера. Под смъртоносните криле неистово пламтяха картечници, ръцете на бордовите стрелци се тресяха в луд такт с неудържимите спусъци.
Ризницата на грамора грозно цъфна на няколко места, рикошет изпищя от твърдото желязо на колана му, в пръски кръв отхвърча лявата му ръка от лакътя…
