Слънце недосегаемо (роман-изповед) полностью

— Кой от вас е онзи, когото търся? — гласът произнасяше думите с непознат акцент, тонът бе гаден и високомерен, изпълнен с лошо прикрито презрение.

Ндрангнекх скръцна със зъби и не остана длъжен:

— Внимавай, изтърсако на Мрака! И дневните, и нощните рожби сме на ръба на пропаст! Помни това и не се дръж като…

— Не търся тоя ваш другар за мъст и разправия! — възрази със свистящо изпръхтяване тъмнината. — Аз помня клетвите! И знам, че докле атъланите са тук, заплаха обща тегне над нас, както ликът на Дневния унищожител застрашава такива като мен!… Нека човекът пристъпи два пъти по девет крачки насам. Другите стойте си, където стоите, вас не ви засяга!

Квиринът заръмжа ядосан и стисна дръжката на меча си. Повече любопитен, отколкото разтревожен, Радослав го потупа по рамото и понечи да тръгне. Ндран го задържа и прошепна:

— С два-три скока съм при теб, Расуау! Дръж това. — Тикаше в дланта му дребен объл предмет, на допир като суха луковица.

Дичо подсмъркна и кимна. Всъщност, би предпочел да не мърда от място. Насили се да отмери поисканите девет стъпки. После още толкова.

Зад гърба му граморите заеха бойни стойки и несъзнателно кръстосаха пръсти.

След предпоследната крачка Радослав се поколеба. Пристъпи бавно и спря. Повече с въображение, отколкото със зрение различи малко по-ниска от себе си фигура. Напрегна се. Емоционалната миризма не бе дружелюбна, но нищо не го накара да я прецени като агресивно враждебна. Стори му се, че съществото е късокрако и е наметнато с плащ, развят въпреки безветрието. После с ноздрите си долови и дъха на непознатия. Вонеше на мърша. Там, където се намираше главата, смътно мъжделееха белезникаво-синкави очи с тъмни жилки и овални зеници.

Дичо мълчеше и чакаше. Изведнъж си даде сметка, че усеща змейската си кожа настръхнала от отвращение.

Съществото с безкрайна неприязън изграчи:

— Прибери си глупавия чесън, нечестивецо! Ъгррр… — непознатият сякаш се опомни и леко промени тона: — Твоят войвода току-що изрече верни слова, че и вие, и аз сме войници от една и съща армия. Затова не ме оскърбявай. Махни проклетата луковица! Защото помня обидите.

Радослав стисна чесъна в юмрук и скри лявата си ръка отзад, притисна китка към кръста си, докосвайки железния колан. В същото време намести десницата си по-удобно и здраво върху загладения прът на алебардата.

— Така става ли? — попита хладно.

Създанието сякаш предпазливо душеше в неговата посока.

— Бива.

Интонацията бе съвсем противоположна на отговора. Дичо реши, че по примера на квирина също може да бъде нелюбезен:

— Какво искаш?

— Ти си човек, нали? Пристигнал си неотдавна от Горната земя.

Не отвърна веднага. Наистина, одеве създанието бе употребило думата „човек“, на което той не обърна длъжното внимание. Вече автоматично си превеждаше граморското понятие „говорещи животни“ като „хора“.

— Да, аз съм — разкърши рамене човекът.

— Как се казваш? Да чуя името ти на твоя език!

— Радослав.

Нещо дребно тупна в размекнатата земя, търкулна се и се спря в чизмите му. Дичо се изненада — силуетът насреща дори не бе трепнал. Явно събеседникът му е доста опасен, щом така добре владее тялото си.

— Искам няколко капки твоя кръв, за да съм сигурно, че ти си онзи, комуто трябва да предам вест! — заяви Нощната твар. — Поръси ги в чашката. И да не е от ръката, с която държиш луковицата! Сетне остави граалчето и отстъпи назад, ако те е страх.

Радослав се наведе сковано и напипа подхвърлената чашка, не по-голяма от напръстник. Тежеше и хладнееше като да бе изработена от камък. От външната ѝ страна напипа сложен фин орнамент, отвътре бе гладко шлифована.

Той плъзна показалец по острието на алебардата и отърка порязаното в чашката, като внимателно я притискаше между коленете си. Надигна се и се изпъчи към тъмнината. Протегна напръстника към създанието. Ще видим кой го е страх, копеле арогантно!

— Ето ти пожеланото, мрачни съратнико.

Съществото помълча, може би удивено.

Но в следващия миг върна паса на изненадата. Дичо не успя да се поддаде на изблика си страх, когато тварта изфуча — толкова стремително бе движението ѝ. Създанието се хвърли напред, скокът му се сля със също толкова мълниеносно отдръпване. Като вихър то грабна чашката от ръката на човека, който замижа и се клатушна назад, съумявайки да се пребори с импулса да хукне назад към граморите. Може би защото просто се смрази на място. Точно сега не се чувстваше храбър.

А в тъмнината се чу смъркане, къса кашлица, нещо като просъскана ругатня и чашката-напръстник чукна Радослав по коляното. Нозете му омекнаха и той се облегна на брадвомеча си.

— Аха — изгъргори рожбата на мрака, — наистина си ти…

Последва неясно мърморене.

Уплахата накара Радослав да попита нагло:

— Вкусно ли беше?

Съществото издиша рязко въздуха от устата си, отново лъхна на разложено. Тварта бе ядосана… но като че ли ѝ бе олекнало. Каза равно, почти без злоба: