Планините отпред се извисяваха като стена. По склоновете им чернееха грозни пепелища, върхарите се губеха в облаците, убождани от копията на колоните.
Дичо плю. Къде е противникът, кучета го яли?!
Напред по колоната се чуха крясъци. Свада? Някой глупак се е спънал или е изтървал нещо от раницата си? Да го сритат по задника да внимава!
Лакътят на съседния войник блъсна щита на Радослав. Подобни работи се случваха безброй пъти, постоянно. Бяха съвсем в реда на нещата и той дори не ги забелязваше. Но не и този път. Изведнъж неволното побутване взе че преля плитката чаша на търпението му. Той се озъби на съратника си, който отначало отстъпи, а после задудни колко скапани били борейците, които даже и възпитани от фамори, продължават да са грубияни и все ходят с вирнати носове…
Нормалното бе да си кимнат почти несъзнателно за извинение. Ала сега…
Сега Дичо се извърна към войника вбесен, с горещи уши. Отвори уста. От езика се наканиха да скочат оскърбителни думи — право в неумитата зурла на тъпанара, дето много знае да мърмори!
Властен гъдел по люспите внезапно избистри съзнанието му. Като плисната в лицето кофа ледена вода. Той
Нещо не е наред.
В мига, в който Радослав се отказа да изреве обиди в очите на съратника, проехтя пеещата раковина, а подир нейния стон се понесоха командите на колобрите:
— Внимаваааай! Под уроки за раздор сме! Нападнати сме от уроки за раздор! Стегни фалангите! Кажи си заклинанието!
Отрезвяваща вълна премина като електрически ток през отрядите. Магьосниците викаха, рапанът им пригласяше:
— Докосни съседа си! Той е твой брат! Кажи си заклинанието! Не стискай зъби! Обърни гнева си към врага!
Хиляди очи зашариха наоколо, ала жив противник нямаше.
— Изхвърлете злината си, войници на Кашеп! — деряха гърлата си колобри и квирини.
Колоните спряха, несигурни, обезверени. Неприветливи скали ги обграждаха половин връст наляво и половин надясно. Долината се бе стеснила. Тясно и объркано стана и в душите на легионерите. Дичо неволно кръстоса пръсти, както правеха граморите за предпазване от злото. Отчаяните призиви на офицерите се задавиха ненадейно.
В мигновеното безмълвие някой се изсмя истерично.
„Защо сме тук? — прошепна призрачен глас в Дичовата глава. Другарите му наостриха уши, явно и те чуваха същото. — Защо си тук, войнико? Защото обичаш да убиваш ли? Защото искаш по острието на брадвата да се стича кръв на друго разумно създание като теб? Защото ти харесва да причиняваш болка и смърт?“
Гласът кънтеше в черепа като камбана. Знамена скланяха платнища, копия клюмнаха блестящи остриета. Радослав притисна слепоочията си, при което за малко да изтърве алебардата.
„Харесва ти да убиваш!“ — перна го отвътре през лицето.
— Не! — не издържа и изхлипа той.
Наоколо премина като ехо шепот: „Не, не, не… Не е вярно, не, не…“. Шепотът нарасна до ропот.
Гласът неумолимо удряше по оголените нерви:
„Тогава защо?!“
— Защото… защото… — заекваше Дичо.
— Защото своя свят обичам! — възкликна до него Пбгаркх и войниците се сепнаха, започнаха да повтарят словата му, които се усилваха и издигаха към тежкото небе. Жилата на оръжията се изправиха. Разтресоха се, сякаш по змийското тяло на колоната с броневи люспи преминаваха гърчове. Ропотът се превърна в рев от хиляди гърла:
— Защото СВОЯ СВЯТ ОБИЧАМЕ!
„Обичта ли ви доведе тук?!“ — гласът настойчиво бъхтеше нещо, свило се в съзнанието на дружините.
— ДА! ОБИЧТА НИ ДОВЕДЕ!
„Защото ви е болно да мърсят света, който обичате?“
— ДА! ЗАЩОТО Е ОБИДНО! ЗАЩОТО КАШЕП СЕ НУЖДАЕ ОТ ЗАЩИТАТА НИ! — изгърмя колоната и се разпадна на отделни викове през сълзи и кашлица: — Не сме убийци!… Ние сме честни ловци!… Ние сме бранители! Ние обичаме своя свят!… Ние сме длъжни… да спасим… Кашеп…
Мнозина приклекнаха, някои паднаха на колене, крясъкът вдигна в небето спотаени между скалите птици… и угасна. Войниците клатеха глави, шепнеха заклинания, бършеха мокри очи и неловко се прегръщаха за помирение. Току-що всеки бе усетил как в сърцето му сякаш се е спукал отвратителен цирей и гнойта на омразата изтича навън без остатък.
Ндрангнекх се обърна към отряда си. По челото му се лееше пот.
— Така ви искам… Слава ви, побратими мои… Надвихте, победихте… Слава на вас… — кънтеше дрезгаво гласът му.
Радослав мигаше към командира си. Гласът-шамар, звучал допреди миг в главата му, раздрусвал го да се опомни… беше негов, беше гласът на квирина. Наистина, та Ндран бе от чираците-магьосници. Той, колобрите и другите офицери бяха успели да смачкат в зародиш междуособицата. Дичо го видя, осъзна го и по побелелите му устни, които се раздвижиха и додадоха уморено:
— Хайде, воини, подравнете строя… Атъланската магия е разкъсана. Продължаваме.
