— Никак. Друг път не предлагай кръвта си, когато сме жадни… съратнико. Другите ще ни нахранят вместо теб. — Мрачният боец продължи още по-официално и сдържано. — Моите съплеменници са…
— Ще… ще се постараем…
— Твоята кръв люти, Радослав от Горната земя. Не ни я давай повече.
— Откъде ме познаваш?
— Не те познавам. Една… шарканка те познава. Търсеше те и ме задължи да те търся и аз. Ще предам на Голямото ято, че вече си тук, в света на Светата костенурка. Това бе вестта, това е и краят на клетвата ми… — Нощното чадо примлясна и отрони едва ли не приятелски: — Дано никога повече не се срещнем, съратнико Радослав. Сбогом, човеко със змейска кръв!
И съществото подрипна нагоре, с мек хартиен звук разпери криле. Секунда — и тварта, самата тя черна сянка, се шмугна и пропадна в черния мрак. Секна и усещането от присъствието ѝ. Дичо задиша по-леко.
— Ей, ти, чакай! — провикна се закъсняло на български. — Верена ме е търсила?! Кога?… Ей! Ехо!… Ъ! Офейка, да го… хм!
Що за изчадие беше това? Радослав много внимателно се огледа, напрягайки отслабналите си змейски сетива.
Нищо.
— Расуау! Добре ли си?!
— Добре съм — отзова се той през рамо, приклякайки. — Ей сега…
— Защо викаш?
— Няма нищо. Тварта си тръгна. Сега идвам.
Разперените му пръсти намериха чашката. Той прибра напръстника в паласката на колана, пъхна там и чесъна (ах, как ще цопнеш в чорбата — уха-ха!), и още веднъж се озърна.
Безрезултатно.
Махна с ръка и бързо се върна при Пагар и квирина, които нескрито се зарадваха и даже го прегърнаха, след което шумно въздъхнаха.
— Да се прибираме, Расуау! А… какво искаше от теб… онова?
Дичо свали шлема и се почеса по тила.
— Абе… Най-важното беше, че не им се услаждала моята кръв. Ндран, кои са те, Тварите на Нощта?
— Вампири.
Пръстите на Радослав замръзнаха в рошавата му и вече доста мръсна коса. След кратка пауза той мъдро измуча и си нахлупи каската. Добави, затягайки ремъка под брадичката си:
— Предаде и благодарности към донорите от аравата…
—
— Ъхъ. Ама не на мен лично. На всички. Пожела ни успех за утре. Заръча да унищожим врага.
Рогатият шлем на Ндрангнекх недоверчиво се разклати:
— Какво доживях да чуят ушите ми… Твар на Мрака да благодари! Щастливец си ти, Расуау, щом не харесват кръвта ти.
— Отрядник! Не познавам онова изчадие, обаче то ме познавало. Само че не ми обясни как и защо, да го вземат дяволите! Изчезна, преди да го разпитам. Щяло си да изпълни някаква клетва…
— Кротко, Расуау, кротко. Лошите същества често носят добри вести. Когато е полезно за съдбата ти, ще научиш каквото трябва. Хайде сега обратно в окопите да спим. Утре ще е тежък ден. Славен ден!
Утрото бе мрачно. Изгревът пламенееше като зловещ пожар, зацапан с облачни ивици. Петната небе се покриваха със сиви парцаливи мъгли като с лой. Пръскаше леко, но бе топло. За раздвижилата се тройарава — горещо до припотяване.
Дружините се измъкваха от земята, вдигайки прах. Нервни отряди нарамваха походното си имущество, тук-там редиците се смесваха и объркваха. Димът от огнищата, на които бе стоплена закуската, караше войниците да търкат очи и да кихат. Безмълвното допреди четвърт ури поле заскърца, задрънча, запровиква се раздразнено, превърна се в гъмжило от бойци, каруци животински впрягове, лафети на катапулти, балисти и арбалетни оръдия.
Забулен и сякаш недоволен от пробуждането си, Янкул мяташе копия румена светлина, като да се опитваше да повдигне схлупеното небе. Под лъчите му шупна трънак от знамена и остриета на оръжия. Барабаните загърмяха монотонен марш, тръби и рогове се надвикваха и си пречеха. Разкривени колони запълзяха към димящите като вулкан планини.
В опустелите траншеи навлизаше второешелонната тройарава и току слегналата се пушилка отново увисна над брустверите.
По Янкул-пладне стигнаха някаква долина, приличаща повече на широка клисура. Отрядникът съобщи името ѝ — Ураш-поле. Радослав не го хареса.
После се обади пеещата раковина, която тръбачът надуваше извънредно рядко. Зовът ѝ заповяда на дружините да се престроят в готови за разгръщане в боен ред колони. Дълбокият, сякаш шептящ звук от рапана предизвикваше у Дичо даже в Лагера чувство на неопределена тревога, а сега направо тръпки го побиха.
— Гари, какво ще рече името „Ураш“?
— Представа нямам, Расуау. Думата борейска е.
Радослав преметна по-удобно алебардата на рамо, раздразнен неясно от какво. Сърдеше го всичко — и това, че не спираха за храна, а дъвчеха дажбите си в движение, и тропотът от хилядите крака, и прахта, която запушваше носа и смъдеше на очите, и насекомите, кой знае защо непрогонени от заклинателите, даже и яркият изгрев на Райко. Червеното слънце само подчертаваше безрадостния мрак на деня.
