Слънце недосегаемо (роман-изповед) полностью

— Имам едва ли е точната дума. Можеш да имаш хрема, пет лева, акъл, златни ръце, богата фантазия или цирей на задника. Но зертон ще ползваш пълноправно, без никакви задължения… или данъци, освен такива, каквито сам не желаеш да поемеш. И така, докогато ти е угодно. Крепостта ще е достатъчно голяма за теб, за семейството ти, щом завъдиш такова, спокойно ще побере свитата ти, стига да искаш. Ако не ти харесва един зертон, с друг ще го смениш. При това не си длъжен да даваш обяснения. Е, в човешки смисъл — ще го имаш двореца, ще си собственик на цяло НДК. Доживотно. И отговорно.

Радослав смилаше получената информация. Засега тя му носеше само удоволствие и чувството, че е станал някак по-голям.

— А откъде ги… ловите за опитомяване?

Но Крилан май приключваше с тази порция обяснения:

— От една друга реалност. А техен развъдник са пръстените на тукашния аналог на Сатурн… Сега ще те оставя за малко. Излизам на корубата отвън, в гнездата на стрелците, да се пазим при отваряне на Прохода.

Любопитството пламна у Дичо като бензинова факла.

— Може ли и аз да дойда?

Шарканът размисли.

— Не виждам защо не — разклати накрая криле, все едно щеше да свие раменете си. — Няма проблем.

— Само че… — вдигна ръка Радослав — къде тук има тоалетна?

— Направо тук, в нишата — без капка притеснение предложи змеят.

Физиономията на човека го принуди да поясни:

— Тия ниши са за нешаркани, приспособени са за такива неща, давай смело… чакай, вярно бе, ти още не знаеш как да помолиш зертона да ти съдейства… — Крилан присви очи, предаде нещо телепатично, но изглежда не постигна желания ефект, защото муцуната му придоби намръщен вид. — Брей, то и аз още не съм им свикнал… Ще питам събратята… а! Ето, получи се.

Радослав усети шаване под задника си и подскочи. Миг преди това пипалата… тъй де — коланите, се шмугнаха в процепите-бразди на дъното на нишата и му позволиха да се надигне. В средата на купела се разшири тъмна дупка, директно в коравата наглед плът на ладията.

— Хайде, оправяй се и да тръгваме — подхвърли му змеят.

Радослав със съмнение гледаше отвора.

— Ладията ще преработи отпадъците — нетърпеливо додаде Крилан. — Нали и за това е отгледана, Радо. Зарежи превземките. Намираш се в друг свят, да те подсетя. Аз тръгвам, ще ме настигнеш! — и махна с опашка, показвайки накъде ще върви.

— Ами ако мине някой, а аз клеча тука като…?

— Срамежливостта ти се е разнесла из целия зертон, никой няма да мине — увери го змеят. — Мислиш твърде силно, всички те чуха. Действай, не се помайвай. Чакам те зад извивката на тунела.

— Ами… хартия? — гледайки настрани, заекна Дичо.

— Вода. Ще потече от тая брадавица над клекалото. И не ми се черви сякаш девица, не ми се виждаш чак толкоз стеснителен. Просто си пренапрегнат, бате. Всичко е наред.

Крилан тръгна, но след десетина крачки добави мислено, някак нарочно бавно и отчетливо, досущ детска учителка, която говори на тъповато хлапе:

И, направи ми тази услуга — побързай!

Радослав се постара — и да побърза, и да не се притеснява. Наистина, какво му ставаше… Право казва Крилан, нервна умора, пренапрежение…

Въпреки това щателно си изми ръцете, без да цепи на две секундите.

После се затича по коридора, чийто под бе неравен като горска просека. Едва не се блъсна в шаркана, който чевръсто отмести опашка.

— Стъпѝ на лапата ми — рече му кротко Крилан. — Аз ще те повдигна към излаза горе. Той ей сегичка ще се отвори…

Люкът цъфна като тридакна със заешка устна, тоест с дефектна сцепена черупка. Или пък като три тридакни, сраснали се като сиамски близнаци. Дичо първо приклекна, после със засилка вдигна коляно и постави стъпало върху ноктестата змейска лапа, след което Крилан буквално го изстреля нагоре — естествено, достатъчно грижливо и точно.

Той се улови за ръба на люка, набра се като на висилка и седна на пода на шлюза… Само че нямаше шлюз. Седеше на външната коруба на ладията с крака, провесени в отвора на излаза. Под откритото черно звездно небе.

— Ей! Да си беше мръднал чизмите, а заедно с тях и задните крайници? — Крилан тъкмо промушваше главата си навън. Сякаш грамаден смок се изхлузваше от канализационна шахта в средата на бароков площад. Площад с много противотанкови съоръжения — в случая шиповете и роговете на зертона, крехки на вид дантелени изваяния, в които се привиждаха вкаменени скелети на извънземни риби с много, ама наистина много кости.

Радослав с усилие и трепет издиша. Вдиша.

— Ти май си рече, че ще те хвърля направо в космоса, а? — намигна му змеят. — Спокойно. Ако се вгледаш, ще различиш сдържащото въздуха поле. Магическо, можеш така да му викаш. Генерира се от зертона.

— Аха. Ама за малко да се стресна — откликна Радослав напето.

Дори да беше усетил послъгването, Крилан не го показа.

Като сапунен мехур полето отделяше ладията от околния вакуум. То леко изкривяваше светлината и тъмнееше по посока на двете слънца. Ала техния блясък си оставаше твърде мощен, за да ги издържи пряк взор. Двойни сенки се простираха по корпуса на драконовото корабче.