В черната бездна на Космоса мъждукаха звездици. Лилавееше смаленият диск на Кашеп, изпъкнал, прекрасен. Сребрееха сърповете на луните му.
Змейската земя се виждаше като набучена върху централния рог на ладията. Различаваха се подробности, които засилваха сходството със земната Луна, стига да не бяха по-размазаните детайли, пухкавият ореол на отраженията от въздушната обвивка, нежните цветове, плъзнали по кълбото на този свят…
Вън от сдържащото магическо поле кръжеше патрул. Змейовете обикаляха зертона без скафандри, а нещо подобно на сбруя бълваше струйки пара, помагащи им при маневрите. Очевидно престоят в безвъздушно пространство им понасяше.
По корпуса на корабчето също забеляза неколцина шаркани. Те лежаха като припичащи се под лъчите на двете слънца гущери. Само дето разваляха приликата с разперените си и притиснати към корубата криле. Свиваха искрящите си тела в недълбоки гнезда, явно естествени хлътнатини в бронята на зертона. Радослав чу и говор. Речта бе обилно гарнирана с телепатични трептения, сенки на произнасяните слова. В миниатюрната атмосфера около летящата ладията шушнеше фон, какъвто би имал топящият се от топлото скреж… ала този бе подобен на музика. Навярно така пееха китове. По-точно, създания, плуващи в космоса, които общуват чрез радиовълни…
— Защо стоим? — сепна се Радослав. — Имам предвид, защо няма безтегловност?
— Защото продължаваме да летим с ускорение. Безтегловност ли искаш?
— А, не… не ламтя особено. Бил съм вече. Отначало е забавно, но после не е кой знае какво удоволствие.
— Ще го имаш обаче пак тоя кеф. След Прехода. После ще повисим на орбита час или два… А сега-засега ще внимавам за смъртоколесници и други реещи се мръсници в моя сектор…
Крилан изпърха и кацна в най-близката незаета вдлъбнатина, настанявайки се подобно на другите. Със сериозни очи застрелка безкрая пред муцуната си.
— Оттук — обясни змеят — мога да плюя мълнии, като допълнително черпя енергия от биополето на зертона, за да подсиля вродената си огнева сила. Макар че за ладия от този клас най-сериозното постижение е светкавица от калибър… хм… бих го превел като „пърхане на молец“. Нищо работа. С толкова мощ би ми се наложило да изпарявам язовир „Искър“ цели четири секунди… Е, стари космонавте, как ти се струва?
Дичо разлепи устни:
— В алтернативната вселена летях в кораб, не пълзях по него… различно е. Като гледки там също беше красиво, но тук… просто инакво. Страхотно.
— Да бе, да. И аз много обичам да гледам. Обаче в момента не ми е до красивости. Като че ли е чисто на поне двайсет хиляди прелета. Нищо не различавам. Даже когато прониквам в сетивата на зертона. Той има доста остро… хм, зрение в диапазона на радиовълните. Само дето не разбира значението на видяното. Интересува го единствено кое е храна, кое е опасно за приближаване — бързодвижещ се метеорит, който да го блъсне, например, кое е негов събрат, а останалите обекти не го вълнуват.
— Какво ядат?
— Каменни метеорити. И абсорбира слънчева светлина. Зертонът е повече растение, ако изобщо може да се говори за подобно разграничаване у тези същества… Радославе?
— Ъ?
Обикалящите ладията шаркани кацнаха зад „хоризонта“. Позна се по това, че се гмурнаха под полето, което заискри в местата на проникването. По цялата му ципа премина дъгоцветна вълна.
— Седни и се хвани за нещо, Радо. И се дръж ЗДРАВО. След Прохода ще сме в безтегловност. По-чевръсто, моля!
Радослав се тръшна на корубата. Гъвкави прешленести ластари се измъкнаха от незабелязани досега процепи и го обхванаха по същия начин като в нишата. Той се помъчи да се подготви
В очите — не, в съзнанието — притъмня, а може би ПРОСВЕТЛЯ над прага на чувствителност и поносимост на сетивата му. А после шеметното усещане, за което няма думи, грабна Радослав в познатата Песен на Прохода…
… След късче секунда той тръсна глава като след дрямка.
— Браво — рече Крилан. — Понаучил си се на нещо от Преминаванията. Мислех си, че ще викаш. Ха честито!
Дичо се пулеше към грамадната луна, увиснала над главата му.
— Боже… Навярно е от двете слънца… Просто не мога да откъсна очи…
Лъчите на Янкул и Райко се срещаха и кръстосваха върху Света на дъгите. От едната страна те посипваха с фин златен прашец сивосиньо-лилавото на водите и зеленикавото землисто на сушата, а от другата го красяха с нежна пудра в рубин. Облачните ленти и завъртулки също сияеха — бели в средата, в ореол с цвят на нарцис и топъл кармин. Дори начупените брегови ивици изглеждаха меко заоблени даже там, където имаха по-остри ръбове. По контура на диска, изпъкнал насреща, сякаш с подкана да бъде погален, се очертаваха две тънки дъги — първата с повечко жълто и резедаво, до нея втората — с настойчив оранжев оттенък.
