— Не просто прекрасно… — прошепна недовършено Радослав.
— И с мен беше така — мечтателно подхвърли Крилан. Известно време остана безмълвен, а после съвсем простичко и далеч от поетичното добави: — Обърни внимание, че всъщност на Вер Шелард има само един континент и само един океан. Сушата е пояс от свързани с провлаци острови и полуострови, морето — верига водоеми с широки и тесни проливи. Виж и фиордите колко са дълги, всеки субконтинент е като напукан. У нас реките са късички, приливите копаят устията много навътре…
Дичо се опита да възприеме гледката по-аналитично. Спомни си кашепски приливи, подобни на катастрофални наводнения.
— Как досега морето не е сринало напълно сушата? — учуди се той на глас, след като поразмисли.
— Защото бреговете се ремонтират. Думата „Шелард“ означава по-точно „планина с пещери“. А те се обитават от каменните къртици, само дето на мен ми мязат на плъхове, а и повечето ги знаят така — като скални плъхове. Разумни са като общност, която е от типа на мравешките. Та тези същества постоянно укрепват бреговете, от хиляди векове. Наши Помагачи са. Без тях Ишчел би се превърнала във воден свят с плитко море по цялата си повърхност.
— Момент… какво е това?
Върху лика на змейската планета се проектираше дантелена паяжина. След като се справи с перспективата, Радослав осъзна, че тя се намира над тънкия, в сравнение с размерите на луната, атмосферен слой. Тоест в космоса. Освен това се приближаваше.
— Не скъсяваме радиуса на орбитата си, нали? — попита той.
— Не.
— А това нещо се уголемява… Да де, върви насреща.
— Точно така. И нещото е Щит. Разновидност е на зертоните. Корали се срастват като колония в такива обемни решетки. Майсторлъкът е само да ги насочиш как точно да се групират. Като свърши войната, ще стана пастир на зертони, честна дума!
— Цялата ли луна е обхванал тоя Щит… като ябълка в плетена кошница?
— Не, разбира се. Само един сферичен октант. Намира се на ниска орбита и следва Кашеп, за да прикрива Гнездовището от лъчеви удари. Сега се разтяга, диаметърът му нараства, за да ни посрещне. Има и подобна суперкрепост в либрационната точка между Ишчел и Кашеп. Голяма е само двеста и петдесет километра, затова не си я виждал от централната планета. А и ние с ладията я „прескочихме“, така че някой друг път ще ѝ се любуваш.
Радослав с големи очи гледаше зертонския щит. Вече му приличаше на изрязана от кост рибарска мрежа. По сегментите ѝ целофанено проблясваха мехурчета атмосфера. Забелязваха се и дребнички от разстоянието змейове, които кръжаха в пролуките. С известна доза колебание той прецени, че отворите са километрични, а „нишките“ надхвърлят по дебелина стволовете на гигантски секвои.
— Щом се пазите зад щит… противникът е много силен — предположи с надеждата да бъде опроверган.
— Беше. Сега е вече локализиран. Пак е опасен, но в пределите на Кашеп.
— Защо не го унищожите, не можете ли без граморски армии?
— Защо ни е да го правим?
Човекът изненадано погледна шаркана.
— Как така защо?! Защото нищо не ви струва, ако наистина сте най-могъщите!
— Точно заради това не го правим. Радо, ние не сме герои, които обикалят Всемира и дирят недобито зло. Защитата на „доброто“ е задължение на онези, на които им
— Това ми звучи малко като… измъкване — почеса се Радослав по брадата си.
— Не. И ще разбереш защо. Това, че имаш люспи по гърба си, още не значи, че автоматично ще почнеш да гледаш на нещата със змейски очи.
Ладията осезаемо се разклати, инерцията притисна Дичо към черупката като слаба гравитация. Той се зарадва на появилото се усещане за стабилност.
— Стражите ни разпознаха — рече Крилан. — Увериха се, че сме онези, за които се представяме. Сега се насочваме към траектория за кацане.
Радослав въртеше глава. Затаи дъх, когато ладията премина през една от дупките в мрежата като през колосална порта. Бе величествено. По границата на магическото поле на зертончето се разгоряха ярки деветоцветни дъги. Отгоре и отстрани от рамката на портала им отвърнаха с платнища разслоена на цветни ивици светлина.
Отвън долитаха послания, които караха микроатмосферата на корабчето да вибрира. Те се сплитаха в приглушени мелодии, в които Дичо разпозна неподражаемото гъргорене на змейските езици. Сред тях присъстваше и доста различен от останалите диалект, който той възприе като по-лют и по-непреклонен. Когато се напрегна, долови и бумтящия, толкова басов, че едва се усещаше, пулс на плътта на зертона, скрита в сърцевината на скелета му черупка. Напрегна се още малко и чу еднообразните напеви на „радиокитовете“.
Мрежестият Щит остана зад кърмата. Ишчел започна бавно да запълва небето. Близо до нея не гаснеха в сиянието ѝ само най-бляскавите звезди.
Радослав стана тревожен.
— Не е ли добре да се приберем вътре? Май не ме искате опечен… Нали ще навлизаме в атмосферата?
