— Прав си. Аеродинамиката и физиката са сериозни неща, с тях шега не бива… обаче нали имаме силово магическо поле. Няма страшно. Зертонът също не иска да изгори. Само гледай. Лично на мен зрелището ми допада…
Въпреки това той остана напрегнат. За негово щастие, всичко свърши доста бързо.
Ладията се гмурна в атмосферата. Няколко минути защитното ѝ поле обрасна с пламъци, адската картина почти прогони Дичо под защитата на черупката. Надигна се гръмотевичен вой… но ето че нажеженият въздух се откъсна от корабчето, скоростта падна и тътенът стихна.
С разперени криле от кост зертончето планираше към повърхността. Радослав се опитваше да погледне във всички посоки. Поглъщащият въглен на космическата пропаст омекна, звездите угаснаха, открои се небе с чудновата окраска на разлистена млада върба. Под роговия кил на ладията набъбваше подобно на огромна пита Змейската земя. Сдържащото поле намаля, твърд вятър заплющя раковината, но корабчето все повече забавяше полета. Накрая увисна малко под тънкия облачен слой, прокъсан и избелял като вдовишка забрадка. В топящата се подире им инверсионна следа, оставена от пробива на въздушната бариера, играеше деветцветна дъга.
Напукан от тесни клисури, в които се вклиняваше море, къс суша драскаше небето с колонообразни планини. В терасовидните им гънки зеленееха гори и кръжаха мънички запетайки… Шаркани?
— Намираме се над страната Лубанкала, гнездовище на мегаквилите. Големите орли от въздушните армии на Кашеп — подсказа Крилан.
Дичо сбръчка нос. Пак бе помислил твърде гръмко…
Ладията се наклони, бръмнаха телепатични команди, корабчето влезе в плавен вираж, изоставяйки прекалено игривия вятър високо в атмосферата, и се понесе в спирала надолу. Устреми се към сравнително гладко плато, встрани от планинските стълбове.
Нещо странно ставаше с гледката. Хоризонтът се качваше, все едно и зертончето се издигаше все по-нагоре. Ала платото ставаше по-отчетливо, линиите се разпадаха на подробности по терена, но сега пък пейзажът наоколо сякаш се издуваше насреща. При все това, колкото по-далеч оставаха планините и циклопската мрежа каньони, толкова повече се уголемяваха.
На Радослав му се стори, че в момента, в който хоризонтът се изравни с нивото на погледа, ладията замря за миг върху въздушните вълни. А до площадката за кацане имаше още много десетки разтега… Спускането продължи, а границата на небосклона, заедно с увеличените далечни планини, плъзна нагоре. Сякаш кацаха върху дъното на огромна чаша.
Крилан изчака човека да се обърка докрай и сам да почувства, че всичко е оптична илюзия. Чак тогава се обади:
— У нас е така. Силна атмосферна рефракция. Много далечните предмети хем ти е ясно, че са отдалечени, хем ги виждаш по-големи. След няколко дни няма да ти прави впечатление. Странен ще ти изглежда нормалният изглед, когато отидеш до Кашеп, например.
Плоският терен под тях се свиваше, изкълчваше се като в криво огледало… но ето че започна съвсем нормално да наедрява, поради перспективата на наближаването.
— Над половин прелет разстояние тукашният въздух прави подобни номера. Постоянно ще ти се струва, че си в средата на кръг с диаметър малко над два-три връста, където светът е нормален, а всичко останало ще ти се вижда сбъркано и хоризонтът уж е по-висок от главата ти. За сметка на това ще наблюдаваш обекти, които по права линия биха се губили зад овалността на планетата. Страхотно, нали?
— Прилошава ми.
Змеят нехайно махна с опашка.
— Ще ти мине. Строго погледнато, отклоненията от това, което си свикнал да мислиш като нормално, са малки. Ала достатъчни, че да ги забележат очите и мозъкът да се паникьоса. Виж, друго е интересно — благодарение на този ефект, светлото време на денонощието винаги е по-дълго от тъмното. Залезите и изгревите са направо невероятни. А пък тукашната дъга като видиш, първо ще се зачудиш какво е. Появява се не точно като дъга, а като двойно ветрило. Не се шашкай, проблемът ти иде от това, че очите и сетивата изобщо винаги виждат повече от мозъка ти. Нататък той тълкува нещата според каквото знае. Затова сега протестира и ти е смотано.
Радослав зажумя, като даже прикри лице с ръка.
— Като кацнем, първо искам да стъпя на твърда земя и чак тогава ще гледам.
Крилан се разсмя, но веднага побърза да окуражи шашнатия си подопечен:
— И аз бях същият. Но пък после, в атмосфера с по-малък коефициент на оптично пречупване, се дразнех, че не различавам достатъчно надалеко.
Младият мъж изсумтя… и се усети, че ПАК е помислил силно.
Змеят обаче не се засегна и дружелюбно додаде:
— Не те ПОУЧАВАМ. И разбирам досадата ти.
Дичо търпеливо чакаше ладията да се приземи, да спре да потръпва и да се клатушка под нозете му. Комай повечето от тези усещания за нестабилна опора си бяха жива истерия.
Разгада телепатичния хор, заедно с който Крилан рече:
— На грунта.
