Всяко ново строителство секна. Рутинни останаха дейностите по поддръжка на съоръженията — пионерни отряди укрепваха Периметъра, варяха смола, с която мажеха дървените сгради, като че възнамеряваха да ги направят херметични. Чистеха се помийните ями, нечистотиите се събираха в огромни делви и биваха извозвани нанякъде. Заедно с ремонтните групи край канализационните траншеи често се навърташе някой от прислугата на магьосниците-лечители, наричани тук „нуаде“ — множествено число „нуадугу“. През портите от различни посоки продължаваха да прииждат обози и снабдителни кервани.
Порталите бяха осем, всеки охраняван от четворка кули със сменна стража. От външната страна тежките им врати бяха украсени със знаци и йероглифно-рунически надписи, които даваха представа кои подразделения се намират в близост до съответната порта. Вън от гарнизона, в сянката на кулите, изникна като катун минипанаир, на чийто терен обикновено ставаха свижданията.
Между всеки две противоположни порти на Лагера разстоянието бе точно девет граморски мили или „връсти“, което правеше един прелет. Веднъж Радослав дръзна да попита защо един връст не е цял брой крачки, ами 1621 и една трета, както пише на дървената колона? Граморът-барастарх, командир от Вътрешната стража, към когото Дичо зададе въпроса, снизходително го поправи, че точно това, което войникът сочи, означава „Северна армия“. Сетне приятелски обясни, че за сметка на дробния брой крачки, поясът на Кашеп е точно (непозната дума) връста. Кълнейки се наум, Радослав пожела да узнае какво ще рече „Поясът на Кашеп“. Освен това помоли офицера да му напише числото, като се надяваше да пресметне дванайсетичните кашепски числа в привичната човешка десетична система. Квиринът огледа
Радослав благодари, поразсърден, че пак затвърди репутацията си на глуповато момче от глуха провинция.
Поне вече знаеше как се пише съчетанието на руни „Северна армия“, получи ключ за разбирането на кашепските мерни единици и откри, че граморите познават нулата като знак и умеят да записват числата позиционно, а не като древните римляни, да речем. Информация за размишления имаше повече от достатъчно.
Еталоните за дължина бяха отбелязани и върху новораздаденото оръжие. Копията имаха точно един разтег. Кавалеристките саби — два лакътя и половина. Пехотните мечове се изработваха като по калъп със строго спазваните дължини от една крачка за „бранителния“ меч и една крачка и осем пръста за „нападащия“. Алебардата, която връчиха на Дичо вместо граморската секира, бе девет педи. Върху дръжката ѝ с врязана медна тел бяха отбелязани универсалните мерки: пръст, педя, лакът, крачка. Като цяло оръжието представляваше подобрена модификация на граморска брадва — същото широкоглаво и дълго острие на секира, но с допълнително саблевидно острие, насочено напред, както и къса странична дръжка, позволяваща на войника да върти този хибрид между копие, топор и меч така, както се върти обикновена селска коса. Теглото ѝ бе 576 галу или едно тунгалу, което според преценката на Радослав отговаряше на около единайсет кила. Металът беше белонски, синкавочерен на цвят. Огледалното петно върху острието на секирата се оказа не просто украшение, а функционално приложение за слънчева сигнализация. С линийката от тефтера, подарен му от Инспектора, Дичо измери алебардата-брадвомеч и пресметна, че един разтег е 255 сантиметра.
