На първо време градът-гарнизон гълташе огромно количество дървесина. Всеки ден отряди дървосекачи се отправяха отвъд реката и навлизаха в гората. Водни колела и вятърни двигатели скърцаха на отсрещния бряг, мърдаха няколкометрови джаги в дъскорезници под открито небе. Веднъж Дичо отиде с дърварите. Няколко пъти прекосиха водите по плаващ мост. Направи му впечатление, че скоростта на течението не бе една и съща в различното време от денонощието. В един момент водата дори сякаш спря. Той загреба шепа и отпи. Усети леко солен привкус. Преди да се зачуди, съзря отраженията на троицата луни и веднага ги свърза с прилива на невидимото от равнината море.
Самата сеч и добив на дървен материал се водеше против всякакви фаморски мерки и стандарти — направо хищнически. Оголените брегове откриваха множество заливчета и езерца. Сутрешните мъгли станаха по-плътни. Тази практика имаше и своята опозиция, в лицето на един от народите, дал свои войници в Армията.
Отдалеч Дичо ги обърка със същински хора. Тези обаче имаха твърде животински уши, в пропорциите на лицата и телата им присъстваше нещо твърде нечовешко, но при все това оставаха извънредно привлекателни и почти всеки човек би се захласнал по тях. Бяха дългокоси, носеха елегантни одежди с цветове на горска шума, за оръжие предпочитаха лъкове, камшици, тесни ками и тънки метателни копия. След срещата с овчарите-върколаци Радослав съвсем спокойно прие съществуването на самодивите — жени, но и мъже на този народ.
Гладката им неокосмена кожа имаше млечен тен, но той съзря у неколцина, които газеха в реката, лица с цвят на жабешки или риби коремчета, едва ли не бледозеленикави. И пак не ги загрозяваше. Появиха се и други, възседнали елени — тях бе виждал и преди. Поради облеклото и въоръжението им, но най-вече заради красотата и гордото поведение, Дичо без колебание ги причисли към самодивската раса. Кожата им обаче бе светлобронзова, а косите — руси, заплитани в сложни прически.
Всички те съвсем явно не одобряваха погубването на гората. Изглежда най се дразнеха от използването на дървесината като гориво. Ето защо неумолимо и прецизно съблюдаваха да се събират само паднали клони за нуждите по огрева и готвенето. Под тяхно ръководство Радослав се занимава два дни само с това. Опита се и да завърже разговор, но самодивите определено не бяха в подходящото настроение, тъй като все пак им се налагаше да се примиряват с добиването на строителен материал.
Един ден настъпи неочакван край на сечта, макар интензивността на строене да бе нараснала. Броят дървосекачески групи рязко спадна и в следващите дни продължи да намалява. Радослав бързо научи причината. Първо, притокът на дървен материал идеше от снабдителните кервани. Що се отнася до нуждата от гориво, то тя бе задоволена по оригинален и буквално блестящ начин.
Извън работата по благоустройството, войниците отработваха на отъпкани плацове строеви упражнения и оръжейни тренировки. След една такава маршировка и почти двучасово размахване с брадвомечовете срещу въображаем противник (което поразително напомни на Дичо някогашните му тренировки по кендо), трите отряда тръгнаха да се прибират по бараките си. Между казармените помещения и складовите блокхаузи общата колона се натъкна на стадо товарни камилоподобни животни. Стопаните им — двукраки човекоподобни същества, омотани в дълги дрехи като бедуини, дори ръцете им чак до върховете на пръстите бяха увити в бели бинтове, същински мумии — суетливо смъкваха на земята вързопи, инструменти и някакви метални части. Почетно място в камарата багаж заемаха големи тумбести казани. Върху зачернените им повърхности блестяха руни.
В армията всичко се надписва — даже и кибритените клечки, помисли си иронично Радослав и поспря да види какво ще правят новодошлите. Заинтригуваха го значките им на тилова част към неговата арава, които обаче носеха досега невиждан символ: слънце с ръце.
„Бедуините“ приключиха с разтоварването и незабавно грабнаха лопати. Изключително бързо изкопаха равна кръгла яма, след нея още една и още една. Сетне ги съединиха така, че се образува изкоп с очертания на детелина с малка бабуна в средата. Докато работеха, копачите все поглеждаха към слънцето и мереха с канапи сянката на затъкнато недалеч копие. Тъкмо когато започнаха да монтират в центъра на бабуната метален — вероятно бронзов, потъмнял от употреба триножник, тръбачите нададоха сигнала за вечеря и Дичо забърза към опашката пред кухненския навес.
