Мистериозните копачи не спираха да се трудят и след залеза, работеха на факли и вече облицоваха трапа с метални многоъгълни плочки, излъскани като огледала. Радослав се смая. Още в сънни зори той изтича до „детелината“, за да се убеди, че е предположил вярно за какво ще служи. Забулените тъкмо сипваха в казана на триножника вода, с кожени кофи, които висяха на края на дълги колове с противотежести, качени върху подпори. На Дичо му се дощя да изръкопляска на тяхното умение да боравят с подобни примитивни лостове-кранове. Изгряващото слънце надзърна в изкопа и се отрази в плочките, подредени със смайваща прецизност. Ямата заблестя чак нетърпимо. Забулените продължаваха да протягат кобилиците към казана, който сякаш още в първия момент взе да се нажежава. Радослав видя всичко това и си тръгна.
За майсторите слънцеловци научи, че са пустинни жители от далечния юг на друг континент, където имало много солена вода. Тамошните племена я опреснявали в своите светлинни ями, понеже не разполагали с достатъчно дърва, пък и растенията за тях били свещени.
Много скоро техните слънчеви пещи почти изцяло изместиха огнищата в Лагера. В тях варяха храната, перяха дрехите на войскарите — ето за какво са надписвали казаните! — даже в по-малки ями изпичаха хляб и месо. Дим от горени дърва вече се издигаше само над някои ковачници и откъм катуните извън Периметъра. Самодивските представители спряха да се мръщят.
Един ден Радослав фиксира далеч на плаца въоръжена пехотна група, от която сърцето му затупка неистово. Бяха… този път — наистина хора! Въпреки разстоянието, той можеше да се хване на бас, че войниците, които упражняваха групова фехтовка, са досущ като него. Жълтите им ризници от застъпващи се плочки ярко блестяха в слънчевата светлина. За разлика от граморите, носеха островърхи шлемове. Оръжията им, доколкото можеше да съди, бяха къси и широки, дочуваше се дрънченето на малките им кръгли щитове. За съжаление, него ден Дичо стоеше на пост върху кулата на Оградата и докато го сменят, златобронните воини изчезнаха. По-приказливите от отряда го осведомиха, че вероятно е видял бегълци от някакви острови, чието име той си преведе като Цитаделата. Остана с надеждата, че ще ги срещне отново. Бе сигурен, че не са фамо-грамори, нито от самодивски произход. Опита се да ги потърси. Карти със схемата на подразделенията в Лагера имаше във всяка отрядна барака, но… Първо — как да прочете пояснителните надписи? И второ — Армията бе
От схемата на войсковите подразделения лесно можеше да се направи обща оценка на числеността ѝ: 972 арави, 11664 дружини — 81648 отряда, по минимум 108 души в дружина — личният състав възлизаше на… милион двеста и шейсет хиляди бойци!
В първия миг Дичо не повярва на сметките си. Мъчеше се да пресмята различни варианти, получаваше ту едно, ту друго… Нуждаеше се ако не от калкулатор, то поне от владеене на граморското изкуство да смята на пръсти — тяхната система позволяваше умножение и делене! Но Радослав се срамуваше да помоли някой да го научи, а колкото до бройката на войниците в Северната армия, тя оставаше не по-малка от един милион при различни количествени разпределения в отрядите. Допълнително, в отделни от останалата войска части, се намираха обозните бригади, сигналчиците-музиканти, готвачите, маговете-шамани и вещерите-лечители. Армията включваше в себе си следните родове войски: два вида конница (или това, което можеше да се нарече конница); лека и тежка пехота, но пак отделно; свързаните с тях, отново като самостойни единици, въздушни сили и инженерни отряди. Колко народ бе това отгоре към полученото число — Радослав нямаше и понятие, само с гледане не ставаше.
Въпреки всичко той не се отказваше от усилията си да обхване цялостната картина.
По време на строителството на гарнизона, при което войниците биваха използвани като помощници и носачи на майсторите, Дичо обикаляше целия Периметър. Покрай работата той с любопитство наблюдаваше живота на организиращата се в очевидно позната, но досега непрактикувана в големи мащаби структура. В почивките скитосваше из грамадното поле на Лагера и продължаваше да зяпа.
Поуспокои се, когато забеляза, че напълно липсват легионите оранжев, светлосин и лилав. Първи легион не беше пълен, половината от плъковете му или се намираха на хвъркатите вятърни кораби, или бяха пратени другаде. Никъде не се виждаше подразделението „черна саламандра Белон“, но имаше техни отпускари в катуните. От това числеността на струпаните сили не олекваше драстично — пак оставаха около осемстотин хиляди души.
Ами катуните на чергарските племена зад Оградата?! Сигурно наброяваха 200–300 хиляди! Освен това снабдяването на подобно грамадно множество не бе никак лека работа! Но пък повечето проблеми, свързани с пребиваването на милионна войска, видимо просто не съществуваха.
