Естествено, Радослав не отиде в лечебницата, но си направи извода, че руните определено заемат важно място в календара — всеки ден от месеца носеше име на руна. Самите грамори като че ли поголовно бяха поне начално грамотни, но сякаш само колкото да четат. Пишеха неохотно, понеже казваха, че пишат онези, които имат слаба памет и не помнят каквото е нужно. Впрочем, дванадесетникът имаше по-особено мнение, но склонността на Дичо да реди в тефтерчето ситни за икономия редове дори и него караше да го смята за странен. Вероятно съратниците не признаваха в драсканиците му писменост, макар и да го оцениха като рисувач. Затова, колкото можеше, той се опитваше да разгадава нещата сам, а уточняващите въпроси, без които не можеше да мине, се научи да формулира съвсем конкретно и ориентирано към отговори с „да“ или „не“.
Не искаше да сгафи. По много причини. Най-простата — още не разбираше добре граморската реч. Споменът за обвиненията на шамана Муро го караше да се стреми да не се набива на очи. Дори оценяването му на последните места по ранг в отряда бе добре дошло, въпреки че дълбоко в себе си се позасегна. Навярно проблемът с комуникацията и Радославовата „неграмотност“ веднага бяха забелязани от квирина, който изрази съжаление, че не разполагат с достатъчно време да му преподава четмо и писмо. Това постави бариера във воинската му кариера. Но така или иначе, командирът наистина имаше право.
Езикът, който се използваше в армията, бе далеч по-сложен от този на Селото, но като че граматически по-елементарен от недоучената реч на граморите-чергари, затова пък още по-богат на думи. Категориите за род и число включваха чудатите женски и мъжки ритуален род, неутрален за всичко неживо и два средни рода за одушевени обекти; единствено число, двойно, тройно, множествено и множествено неизчислимо. Армейският жаргон допускаше по-малко мимика, жестовете се свеждаха до военни команди и приветствия. Телепатичните послания бяха свити до ниво уточнения на двусмислени изречения. Възприемаше ги като някак по-остри, но отново по фаморски ярки, само че още не съумяваше да измисли как с помощта им да поразпита за туй-онуй в обикновен разговор. Явно и в телепатията съществуваха общоприети правила за общуване, а неговите внушения се оказваха прекалено заплетени за местните жители.
С говоренето бе почти толкова зле, колкото в началото. Веднъж каза на командира си, че иска да се изкъпе в реката, и онзи, видимо озадачен от думите и след кратко колебание, му подаде манерката си. Но в повечето случаи Радослав съвсем вярно се ориентираше в смисъла на чутото. Специално усилие изискваше разпознаването на словата по слух заради твърде неясното граморско произношение, при което „з“-„ж“, „п“-„б“, „с“-„ш“, „ч“-„ц“ звучаха още по-близки помежду си в сравнение с изговора на горските фамори. Съгласната „х“ пък граморите издишаха с широко отворена уста… Помагаше му това, че войсковият диалект имаше еднакви ключови понятия с фаморския говор и, разбира се, не всички бойци размазваха „р“ или изглаждаха „л“-ъто в „уъ“, защото племената в Северната армия бяха доста разнообразни.
Освен специализираните подразделения, непредвидени за директно изпълнение на бойни задачи, или напротив — подготвяни за диверсанти, в ударните части не се спазваше племенна или расова еднородност на войниците. Пехотните дружини включваха представители на различни кашепски народи, може би за да придадат универсалност и многостранна издръжливост на онези, върху които щеше да легне основната тежест на кампанията.
Единствено за върколаците съществуваше известен режим на изолация, и то при пълнолуние. През останалото време те бяха рядко беззлобни и дори глуповато весели.
На Радослав му се струваше, че смесването на племената в общи войскови части, въпреки целените предимства, ще се окаже твърде невнимателно решение, но квирините си знаеха работата и някак бяха потиснали евентуалните вражди в зародиш, а начинът им за справяне оставаше незабележим отстрани. Разновидовите воини съвсем спокойно общуваха помежду си. И да спазваха някаква дистанция, то това убягваше на Дичо. Може би общата цел благоприятстваше погаждането. Или пък способността на кашепските народи да се приемат и търпят далеч превъзхождаше всякаква средночовешка толерантност. Във всеки случай младият мъж усещаше „на гърба си“ предимствата на тези обичаи.
Основното ядро на Армията се състоеше от фамо-граморски племена. Те даваха пехотинци и кавалеристи. Другата част от „конницата“ бе попълнена от съществата, с които Радослав се запозна в разгара на лагерното строителство.
