Тиловите части към всяка арава безспир довеждаха кервани, кервани и кервани. Обозниците най-често бяха от вездесъщата фамо-граморска раса. Някои приличаха на таласъми — грозни, страховити, полуживотински. А членовете на едно племе бяха същински джуджета, най-високото от тях едва стигаше на ръст три пети от алебардата на Радослав. Те доставяха и обработваха камъни, а поради легендарната си спестовност, да не кажем стиснатост, тъкмо под тяхно ръководство регулярно пристигащите в Лагера товарни колони се разпределяха по подразделения и хамбари.
Подир кацането на белонските апарати, в керваните започнаха да преобладават гигантски многоколесни каруци, теглени от внушителни животни-хълмове. На ръст те спокойно биха се извисявали поне с един разтег над възрастни африкански слонове. Бяха бавни, но мощни и земята потрепваше под късите им крака. В профила им, в малките очички, а най-вече заради чифта гъвкави хоботи, Дичо разпозна един от зодиакалните зверове. Ала наред с многоколките пристигаха и цели „влакови композиции“ от талиги, в които бяха впрегнати още по-чудновати добичета. Макар да ги бе виждал изобразени върху полковата символика, на живо те направо шашнаха Радослав.
На пръв поглед нищо особено — зебра, тренирала културизъм и прекалила с растежа. Когато съзря кервана, Дичо прецени на око, защото не му стискаше да проверява, че спокойно би пипнал корема на някой от този вид тежковози, ако протегнеше ръка над главата си. След това продължи да копае отточни траншеи за „канализацията“ на военния лагер-град. Когато обаче се озърна и видя „зебрите“ отстрани, той първо затаи дъх, после дълго три очи и се ощипа няколко пъти. Защото там, откъдето на всяко животно расте опашката, у тези тук се изправяше втора шия с още една глава.
Дичо мигаше и изпровождаше с накъсан поглед чудатата процесия. Двуглавите зебри му напомниха за някаква детска книжка с подобно нелепо създание. Как се казваше то — тегли-бутай? Нещо такова… Двете глави обаче не бяха еднакви — досущ рисунката по знамената на всеки шести плък от всеки легион. Едната глава имаше дълги рога, веднъж прави като на антилопа, друг път извити като на коза. Другата хич дори не мязаше на конска като първата, а от ъглите на широката ѝ жабешка паст стърчаха леко изкривени бивници. Обикновено една от главите винаги клюмаше в дрямка.
Ала най-грандиозното зрелище се оказаха сравнително рядко появяващите се в Лагера колоси, които мъкнеха товари на гърбовете си. Пред тях и двухоботните безухи „слонове“ изглеждаха като овце спрямо крави. Дичо не съумя да ги назове с нищо познато и условно ги кръсти на веднъж срещаните в книга по палеонтология „мегатерии“. Гигантските животни преминаваха бавно и величествено, местейки три чифта стълбовидни нозе. Шесторка прешленести мустаци вземаше бали сено от топуркаща пред туловищата им каруца и ги пъхаше в мляскаща уста с дебели кафяви бърни. Червено-сиво-глинестата им козина висеше на сплъстени фъндъци, около тях кръжаха облаци от насекоми и ята дребни птички, разнасяше се воня на тор, която заедно с особения им естествен мирис се усещаше надалеч.
Армейските тиловаци оползотворяваха максимално всеки керван. Разглобяваха каруци и многоколки до последния им дървен клин. Повредените части отиваха в ковашките пещи, останалото се разпределяше по другите работилници. Оттам пък дървесните отпадъци се смесваха със суха тор и смола и се вземаха от бивакуващите извън Лагера цивилни за гориво.
Голяма част от животните попадаха в ръцете на касапите. Самото клане ставаше по абсолютно безкръвен начин. Пристигаше магьосник от групата на лечителите и простираше ръце към обреченото добиче или пък го докосваше с жезъла си. Животното моментално се просваше на земята като поразено от мълния. При тези обреди Радослав съвсем реално усещаше, че косата му шава като наелектризирана. Смъртта връхлиташе толкова бързо, че не успяваше да я подуши. И чак тогава идваше ред на ножовете и сатърите…
Волнонаемните готвачи отнасяха месото, а кожите, костите, рогата и копитата попадаха в ръцете на военните занаятчии — всичко влизаше в употреба. Пестеливостта в Армията смайваше Дичо, навикнал на пилеенето на сили и средства, характерно за родната му страна и нейните въоръжени сили.
