При все това Радослав се убеди, че скоро няма да може да ги чете свободно в изречения. Той упорито наизусти само имената им и се запъна нататък. Отчайваше се. Не го смущаваха редицата допълнителни загадъчни знаци с незнаен за него смисъл, а това, че руните не се използваха като букви за изписване на думи според обичайния за младия мъж начин. Почти. Съчетани по двойки — и съвсем рядко по тройки, — било слято, било един над друг или по диагонал — те образуваха някакво понятие, често нямащо нищо общо със значението на отделните знаци.
От многобройните надписи из Лагера Радослав се увери, че някои, специално асиметричните букви, могат да се изписват обърнато или огледално, което като значение променяше смисъла им. Фонетичната подредба във фамо-граморицата отразяваше някакъв друг строй, чиято логика му се губеше. Но чрез имената си руните можеха да съставят непознато звучащи слова, например чужди названия като думата „Радослав“.
Още в първото подразделение в Лагера квиринът записа името на странноватия си подчинен, след като дълго се вслушваше в гласа му. После му показа наниз руни върху намазана с восък плочка и го накара да възпроизведе надписа с тебешир на пода, за да си го запомни. Така в списъка на личния състав Радослав влезе с поредицата знаци:
При назначаването му във Втори легион той с лекота нарисува името си на граморица. Писарят в щабната шатра извади сандъче с книжа, нещо като парчета плътна оризова хартия, бледо оцветена според баграта на легиона. В ъгъла на всеки лист стояха означенията на подразделението. Пеонът отвори и втора кутия. Сред набора писмени принадлежности, като изящни мастилници и връзка пера, солидно място заемаха резбовани дървени печатчета. Тъкмо с тях граматикът ловко и бързо напечата името на новопостъпилия редник. Дичо се ококори на скоростта, с която стана това. Може би тя се дължеше на анатомичната особеност на писаря — ходилата му имаха дълги пръсти. Вадеше мълниеносно нужния печат и чукваше с него хартията, а докато оставяше вече използвания, удряше следващия — руните се нареждаха като по конец, звукът напомняше пишеща машина.
След тази процедура му дадоха металната марка с неговото отрядно звание, която се завинтваше за нагръдната плочка.
Дичо не намери обяснение защо името му се пише с това, което бе отбелязал на слух в тефтерчето си като „рхот“, а не например с йероглифа „руф“. Добре, да речем, че руната, предшестваща собствено думата „Радослав“, очевидно сочи, че писмената се употребяват във фонетичното си значение. Той обаче продължаваше да си блъска главата над логиката, според която двете „а“-та се изобразяват различно.
Именно разпитванията, предпазливи и мъчни поради несправянето му с някои граморски звукове, както и изобщо трудното напъване да говори, му спечелиха печалната „слава“ на неграмотен селяк от далечни и диви планини.
Той подозираше, че руните и тяхната подредба са свързани със сложни религиозни вярвания и вероятно отразяват универсален пантеон, въпреки че според него идеята на кашепци за божество бе прекалено мъглява. Като че ли бяха убедени в съществуването на могъщи същества, както и че всяко нещо притежава свой дух, а над всичко стои единна Сила, съзираема обаче по нейните прояви.
Пак се беше заблудил, или по-скоро — пропуснал по-същественото.
— Райко е наш прабаща — обясниха му снизходително, но и с готовност, когато реши да се просвети по религиозните въпроси. — Прабаща на всичко под небето и някои неща в самото небе. Ти и да не го знаеш, пак е така!
Не беше сигурен дали правилно си превежда думата „прабаща“. Беше ли това „Бог“? Синонимът бе твърде съзвучен с понятията „порой“, „поток“… и „прислужник, помагач“.
— Райко е Великият змей-закрилник — назидаваха го в отряда. — Да му кланяме ли? Защо? Ние го поздравяваме заран, другополза нищоняма…
Дичо се почесваше по тила и питаше защо тогава наричат фамо-граморицата „свещена“.
— Рунописите ли, Расуау? Неразумваме какво въпросваш… Що ще рече картинорунището ли уможелаеш да сърцепопиеш?
Сочеха му „таблицата“, за да се убедят, че точно за нея става дума. И на драго сърце заявиха:
— Ами туй е всичкостта на Кашеп, Расуау! Туй са главните свещени слова за приказване и разнобройство, туй е бешелото на света, законите му неизмисляни, мъдростта на безчет животи! Кой я е измислил? Древни мъдреци в незапомнени времена, шарканите са им помогнали… Ти да не си паднал от Клех Нзе, Расуау?! Сигурно са те отгледали диви зверове неговорещи, горкият Расуау… Ела, ще ти разкажем! Може ли да държиш ума си така заспал?! Или пък имаш болна глава, съратнико. Иди при нуаде! — съветваха го най-сериозно и искрено загрижени. — Магът-лечител ще ти отпуши разума, не бива да живееш в безщастие и умосянка, туй вреди на Съдбата!
