Ветрецът на върха на стражевата кула превръщаше прохладата в студ. Радослав потърка ръце, за да ги постопли, при което отново усети колко са закоравели дланите му. Когато разчопляше мазолите си, отдолу блесваха змейски люспи. Прие ги като нещо нормално. Бе свикнал.
Да, свикнал. Приспособил се беше и към Лагера. Чуждостта и непричастността към този свят, неговата
Но при все това… Каква бе неговата работа тук, в тази многобройна армия, готвеща се към поход неизвестно накъде и незнайно срещу кого? Нима това бе негова война?…
Всъщност, знаеше целта на нахлуването — Земемория. Противникът им бяха „мъртваците“… на атъланите! Трябваше да изгонят сивите им пълчища от Борейския архипелаг и да възстановят престола на Девата-кралица и нейната сестра. Очевидно това имаше някакъв дълбок смисъл за всички раси, народи и племена на Кашеп… но какво го засягаше него, Радослав Христов Радославов, всичко това?
Освен че един изкуфял шаман го бе наричал „атълан“…
А сам се беше набутал сред участниците в Похода.
Разбра това, когато получи първата си наемническа заплата. Подписа се във ведомост с цвета на легиона и подпечатана с гореща дамга на дружината, а сетне прибра кесийката със звънливи жетони. Пластинките бяха деветоъгълни, с диаметър от половин, един и един и половина пръста — не неговите пръсти, а граморските мерки. „Монетите“ имаха по три дупки в периферията и бяха отсечени от злато, сребро и мед. За „дребни“ служеха квадратчета от желязо с четири отвора по ъглите.
Върху златните сияеше разновидност на руната „Райко“. Сребърните — Вер Шелард. Заради изображението върху медните Радослав ги кръсти
От обратната си страна всички те имаха една и съща картинка. Дичо постави редом с жетоните метална десетолевка емисия 1992. Турата на българската монета почти едно към едно съвпадаше с турата на всяка една райковка, шелардка, янкулка или кашепка. Без надписа „Република България“, естествено.
Верена никога не бе споменавала, че Мадарският конник е познат и в реалността на Долната земя.
В светлината на това поредно откритие, определено следваше да преразгледа тезата за „насилствената“ си мобилизация в Армията. Сега беше намерил друго, по-достоверно обяснение — колоната граморски кавалеристи бе разтълкувала поведението на самотния пътник, който им показваше монетите си, като желание да се наеме в Съюзената войска.
Е, дали не бе улучил десятката? Дали не беше… Съдба?
Той замислено разбърка жетоните. Последното нещо, което очакваше тук, бяха парите.
После се оказа, че те нямат друга стойност, освен някога след войната да засвидетелстват обема на личното участие в Похода. И, може би, да получат отнякъде компенсация.
Извън гарнизона се употребяваха почти като същински пари. Но Радослав се порази от отношението на повечето войници към жетоните. Те раздаваха и обменяха монетите не според определената от материала и размера стойност, а според външния вид — повече ценяха блестящите и с пренебрежение третираха одрасканите и потъмнелите. Изобщо не им хрумваше, че с тях може да си купят „всичко“. Навярно ги смятаха за амулети. Играеха си с тях и ги наричаха „борейски звънкалца“ или „земеморски детезабавки“.
Дичо вече съвсем точно знаеше къде се намира страната Борея.
Навсякъде покрай плацовете на лагера-град стояха опънати платна или кожи с нарисувани кашепографски карти. Квирините на Северната армия държаха всеки редник да знае неща, които според човешкия опит на Радослав трябваше да бъдат военна тайна, защото картите показваха разположението на Обединените войски, отделно дислоцираните легиони и дори направленията на бъдещите удари.
