Континентите изглеждаха странно и чак когато Радослав ги зърна в огледалното петно на острието на алебардата си, му просветна. Очертанията бяха не по-лоши от късносредновековни карти на Земята. Показани бяха всички територии и океани — горе-долу същите контури както в гимназиалните атласи. Със смесени чувства Дичо разгледа Балканския полуостров. Естествено, от руническия надпис той не схвана кашепското му название, но топографски бе сигурен, че отражението на земната му родина е възпроизведено с добра точност. Обаче според мащаба Стара планина се бе проточила на не по-малко от 1063 граморски връсти — 118 прелета. И непознат за него речен ръкав съединяваше Адриатика с Дунава, така че Балканите всъщност представляваха остров. Съвсем случайно чу, че „Тихият и бял“ тук е познат като Ери-тяну. Еридан от гръцките митове? Ох…
Навярно, с подобни дребни разлики спрямо познатите му географски обекти от училище, също така достоверно бе изрисувана и останалата повърхност на планетата. Само че тукашнореалната Антарктида заемаше северния полюс, а слънцата изгряваха откъм бреговете на Америките.
Вместо меридиани и паралели картата бе стегната в паяжина от триъгълници. Във възлите им стояха изображения на животни и растения, които тъкмо в тази нощ и в този караул Радослав най-сетне свърза със съзвездията на небето. Очевидно географската широчина тук се бележеше със степента на видимост на определени съзвездия. На планета, чиято ос няма никакъв забележим наклон спрямо орбитата си, това бе повече от удобно.
Планетата-аналог на Земята бе почти пълна нейна двойничка. Вярно — по-едра, по-обширна и повърхността ѝ — огледално обърната и с разменени посоки север-юг… а по земния Атлантически подводен хребет се разполагаше гъст наниз-мозайка от острови.
Земемория. Борея.
Атлантида.
— Живеят-къде атълани, Ндран? — попита веднъж Дичо командира си.
Отрядникът, примирил се и свикнал както с тъпашките въпроси на подчинения си, така и със съкращаваното си име, отвърна:
— Тамали са Атъл-Дин-във, где е в Горната земя била. Непомниш песни-легенди, Расуау?
— Борейци са ли атълани? — пренебрегна въпроса Радослав.
Квиринът се възмути:
— Не езикай това, Расуау! Борейци са не-атълани! Имат общна кръв с атълани, ала не са тях-като! — граморът дори беше кръстосал пръсти в предпазен жест против лоши сили.
— Борея-от има ли… път право за Вер Шелард?
— Искаш да тамаш при шарканите? Има, има. Победа-след всички идем-ще в Света на дъгите! На пир, за радост!
Дичо кимна и помоли дванадесетника да му покаже хватките с меч, които владее. Квиринът изпуфтя — току-що бяха свършили тренировката, седяха в бараката и почиваха, — но прие. Само след една пета ури скучаещите войници от целия отряд се включиха в „играта“, а Ндрангнекх с удоволствие демонстрираше уменията си, като всяка хватка бе свързана с някаква ловна или турнирна история. За съжаление, половината от разказаното се оказа не съвсем разбираемо за Радослав.
Тренираше обаче с още по-голям хъс — пътят му към Голямата луна минаваше през окупираната от вражи пълчища Земемория…
Увлечен от сладкодумния си командир и запален от техниката на дуела с мечове, отрядът Гръб от Десета дружина закъсня за следобедна закуска, и дургхин-нуаде им се скара, от което Ндрангнекх едва не заплака. Простодушните грамори изобщо не се сдържаха от прояви на емоции като смях или сълзи.
През свободното си време Дичо продължаваше да търси земеморските войници, които бе видял от кулата. Граморите приказваха, че из цивилните станове имало няколко странноприемници, пълни с борейски хъшове, но когато Радослав взе да разпитва барастарите на северната порта, се оказа, че всички бежанци от Островите са заминали по океанските пристанища да стягат корабите си за предстоящото нахлуване.
— Нахлуване — кога?
— Скоровреме, ратник, скоровреме!
Всъщност, липсата на компания от същински хора, хомо сапиенс, от известно време насам престана да тежи на Радослав. В отряда си намери приятел.
Казваше се Пбгаркх. Останалите му имена младият мъж дори се отказа да записва на кирилица — малкото име на грамора бе достатъчно мъчно за произнасяне.
От него Дичо научи причината за многосъставността на граморските имена — по тях лесно се проследяваше потеклото на всеки член на племето и по този начин не се допускаше близкородствено кръвосмешение.
