За същото говореше и фактът, че при пълнолуние върколашките дружини престанаха да излизат далеч в гората. Вместо това им правеха някакви заклинания, от които овчарите-вълци ставаха апатични, но и раздразнителни. Навярно колобрите отлагаха метаморфозата им с оглед да използват свирепата върколашка енергия в условията на реален бой. В ковачниците масово влязоха заклинатели и оръжията се ковяха в огромни количества под въздействие на пиромагия. Квирините изцяло обърнаха вниманието си към бойната подготовката на рекрутираните и към доекипирането им.
Дисциплината се затегна и за Радослав секна възможността да си вре носа навсякъде. Буквално се скапваше от маршировки и учения. Храната стана по-обилна и вкусна, но изгаряше в стомаха за нула време.
Започнаха да проверяват оръжието и откриха ръжда по Дичовия шлем, а пък по алебардата му имаше засъхнала кал. Командирът го изгледа свирепо и му се закани с юмрук. Гузен, той се зае да почисти оръжието си. Още същия ден разбра колко тънко е минал, защото имаше публично бичуване на немарливците. Поразително бе как наказаните биваха утешавани после, включително от изпълнителите брастагу.
… А след няколко дни последва и екзекуция. Не стана ясно какво е било провинението, но очевидно беше нещо сериозно, за да окачат един нещастник от неясна таласъмска раса за долната челюст на високо издигната кука.
Пагар стискаше очи да не гледа, когато удряха камшиците, но на изпълнението на смъртната присъда, произнесена от офицер-барастарх, не мигна. Мрачен, той наблюдаваше изпод вежди агонията на престъпника, а на въпроса на Дичо отвърна нещо като: „Пада му се“.
Да, неговият Гари съвсем не бе страхлив.
В съседния легион обесиха по същия жесток начин още двамина, после трети — беше от Вътрешната стража. Като проява на милост, пред строя удавиха в бъчва грамор-оръжейник.
Денят на настъплението наистина идеше.
► Земя, светът на хората, минало време:
На следващата вечер Ванко наистина целуна кака Мариана. Пред очите на няколкото тайфи дечурлига, събрали се в здрача в двора на училището. Приближи се до пейката под кривите брези, където ято по-големи момичета се кискаха и чоплеха семки. Застана пред девойката, общопризната за най-лично момляче в своята възрастова група. Без дума да отрони, той я помилва по бузата…
… и я целуна!
Съвсем като на филм!
Кака Мариана бе толкова поразена, че дори не го отблъсна. Едва когато той се дръпна и си пое дъх, тя го цапна. Кой знае защо — по ръката, ама съвсем слабо.
Вярната дружинка, че и другите хлапета наоколо — всички се развикаха. Големите момичета изпъдиха невръстния Казанова, който невъзмутимо се върна при приятелите си и яхна колелото. С индиански крясъци малчуганите се изнизаха от двора, заобикаляйки тълпата пред читалището. Тук народът жужеше в очакване на кинотехник, нает да прожектира филм. Обаче за възрастни. Колоездачната чета се втурна по склона на улицата, самохвално взе завоя при старата черква и в синхрон би спирачки при Спировата чешма.
Ванко се почесваше по хълбоците, ощипани от ревнивите приятелки на Мариана. Главата му бумтеше и той я пъхна под чучура. Заедно с водата върху му се изляха на прескочи-кобила нетърпеливи въпроси:
— Уха! Как беше?!
— Червилото ѝ сладко ли е?
— Ама верно ли я целуна?! С
Той избърса лице и малко дрезгаво рече:
— Да.
— К’во „да“?
— Хубаво е. И няма червило. Миришеше на дъвка. От ония, готините, корекомските.
— Ухааа… Ми как иначе, баща ѝ е бил у Либия… К’ви дрешки носи само, да ти падне капата… Ей! Ама он ако разбере, че те гръмне с пищова!
За свое учудване Иван не се разтревожи.
— Че ти си много чуден човек бе. Яз щех да се хванем на бас, ако знаех, че ша спечелим!
Иван погледна аверчетата си изненадано:
— Какъв бас?
— Ми да ти сбереме по пет стотинки! Или даже по десет! Без малко цяло левче, леле!… Прецака се, мой човек, така да знаеш!
— Да-да! Ами ако требеше он да има да дава на всеки по десет стинки!
— Ама нали спечели! Леле мамо, седемдесет стотинки изпущи, будала!
Ванко помисли. Бавно облиза устни и отсече:
— Целувка чини повече от левче!
Малчуганите се умълчаха за миг. Тишината се диплеше лекичко, разлюляна от песента на чешмата.
— Ми колко тогава — два лева? Тва са без мънинко двайсе банички, ух!
— Пет?
— ДЕСЕТ!…?
Иван само махна с ръка.
— Аре пак! Какво че искаш да я цунеш пак?
В отговор момчето завъртя пръст около слепоочието на другарчето: ти куку ли си?
— Аре бе! Да не те е шубе бе!
Иван отново врътна пръст и подсвирна насмешливо като кос.
— Аз че я мляснем като Ванката! — намери се друг доброволец. — Ама ако стане, че ви искам топчетата за игра! Ама че вземам само стъклени, изпотребвали са ми ония от пласмаса!
— Еее!… Сите топчета?
— По три — великодушно разреши кака Марианкиното комшийче. — Я че изберем кои. Значи стават… три по седем… десет… двайсе… двайсе и едно топчета.
— Без мене! — обади се Ванко.
— Оти така бе?
— Не ща!
— Я па тоя… Яд ли те е?
Иван не отговори.
