В цялата армия съществуваше низова организация на бойците — по двойки. Двамина деляха снаряжение, проверяваха си мунициите, затягаха ремъците на брони и шлемове. Единият носеше малък щит и дълъг меч. По време на бой той атакуваше, а другарят му пазеше гърба, прикривайки го с по-голям щит. Отрядният квирин определяше двойките. Това бе процес, на който се обръщаше голямо внимание. Случваше се командирите да правят размествания и дори размяна на войници с друг отряд. Едно от най-големите нещастия за всеки граморски воин бе да убият
Преименуваният воин нямаше нищо против, дори хареса новото си име и често го повтаряше, сякаш се опитваше да вкуси неговата звучност: Пагар, Погоар, Багар, дори Богуар…
Той беше сърдечен и добродушен, макар да принадлежеше към някакъв клон от граморската раса, чиито представители имаха силно издадени и насочени напред челюсти, а това им придаваше доста зверски и суров вид. Издълженият към тила граморски череп навеждаше на асоциации с хищник. Но от хлътнатините на типично граморските костени „очила“ гледаха кротки тъмнолилави очи. И все пак, когато партньорът му се ухилваше, Радослав потръпваше при вида на мощни резци, на които би завидял всеки бобър. А пък кучешките зъби — какви ти кучешки, направо вълчи! — будеха предположения за върколашка кръв.
Дичо се погаждаше удивително добре с него — дали защото вече бяха свързани със задължения, или наистина квиринът бе отсъдил прозорливо, че двамата ще си допаднат. А в това няма нищо чудно — дванадесетникът Ндрангнекх принадлежеше към племе с вековни ловно-воински традиции и очевидно знаеше какво прави.
Слънчо златнолики, колкото по-различна бе ценностната система на тези създания! И те уважаваха силата, но при сблъсък с някой, който залагаше на сплашване, както и на непровокирана грубост, фамо-граморската раса реагираше с кръстосване на пръсти — заклинание за прогонване на Злото. Този жест въздействаше и върху най-ядосаните и необуздани индивиди като много ефективен упрек.
За жалост обаче, Пагар бе сред най-некадърните войници в отряда. Той с мъка усвояваше командите, мудно повтаряше хватките с оръжие и се объркваше при престрояването на редиците. Никой никога не му се караше за това. От своя страна той се стараеше да подражава на другите с всички сили, чак до сълзи. И упорито отказваше да иде в обозните дургхи.
В БНА никак не търпяха такива като него — черни овци, непонасяни от старшини, офицери и войници. В Северната армия го търпяха. Самият Дичо отначало изпитваше досада. А после се убеди, че граморът нито е тъп, нито е безполезен. Всъщност, от една случка тръгна истинското им приятелство.
Беше един от онези инциденти, които изграждаха лошия имидж на Радослав в отряда.
Всичко започна с това, че първо той сдъвка няколко шепи сухари, които се оказаха концентрати за консумация преди или след сражение. Прилоша му, но не успя да си помисли за лечител, когато змейската кожа реагира. Човешкото тяло се подчини на импулсите ѝ по свой начин. Радослав се разпра да повръща и се изтощи от дрискане. Цял следващ ден не погледна към храна. Но после… връхлетя го върколашки апетит!
И докато лапаше като невидяло баклава циганче, се задави. Седяха под навеса на дружинната кухня и усърдно работеха над канчетата си — в крайна сметка Дичо си издялка дървена лъжица, но никой друг не последва примера, — когато една хапка заседна в гърлото му. Давеше се и се задушаваше, а граморите, първо с любопитство, сетне с тревога, но без никакво разбиране, го наблюдаваха как скача и жестикулира отчаяно. Общо взето и фамори, и грамори можеха да дишат свободно с препълнена уста, вероятно гръклянът им бе по-различно устроен от човешкия…
Радослав се свлече на пейката и задраска по плота.
Колко е тъпо да пукнеш точно така!…
Здрав пестник по гърба — злощастният залък изскочи, Радослав жадно задърпа въздух, трепереше и безредно опипваше масата. Не друг, ами същият несретник Пагар бе този, който се сети да направи това, което трябваше да се направи. Междувременно граморът обясни на останалите какво се е случило. Войниците зарязаха храненето и се струпаха около Радослав, за да му изразят съчувствие и да се извинят.
— Не каза защо, че земеморец чист си, Расуау? — меко го укори и неговият спасител.
— Невиждали сме борейци с толкова много брада, Расуау… — гузно додадоха другите.
Дичо кашляше и бършеше очи, кимаше и наум благодареше на небесата.
Оттогава сякаш взеха да се разбират по-гладко, въпреки езиковите спънки.
Тъкмо по същото време се появиха светлинните ями на пустинните жители, кацнаха кълболетите и заедно с другите Радослав хлътна в нов график, който подсказваше, че денят на настъплението наближава.
