Разбира се, от гласеното целуване „на вързано“ нищо не стана. Доброволецът-целувач дълго кръжа с колелото си около момичетата и скоро те започнаха да го замерват с отровнозелени шишарки от ниското борче, сгушено до брезите. Вътре в сянката им, хвърляна върху пейката, Иван виждаше проблясващите очи на Мариана.
Накрая девойчетата станаха да си ходят, Иван и другарите му ги последваха, а пишман-басаджията продължи да описва неравни завъртулки край момичетата. На закачки и подмятания той реагираше толкова смотано, че дружината заскуча и си го привика обратно.
— Не става — съобщи посраменият. — Пазят я.
— Пазят я, шикалки! Утре имаш да даваш на секи по три топчета.
— Без мене — напомни Иван.
— Яааа, к’ви бързаци… Утре че я издебнем…
Но не би. Нито утре, нито вдругиден. Хлапакът съумя с преговори, самоизвинения и позоваване на обективни причини — естествено, той не ги нарече точно така — да редуцира дълга си до почерпка в сладкарницата. За всеки по голяма боза (за ДЕСЕТ стотинки, не малките за ПЕТ!) и по пликче меки ментови бонбони, макар настояванията да бяха за пасти и тулумби. После големите бози станаха малки с общо едно пакетче лилавки или лукчета, дето бяха по две за стотинка. След още няколко дни от уговорката изчезнаха бонбоните. Подир седмица обеща бисквити „Златна есен“, при което всички се облизаха, а на другата заран я сведе до половин кутия „Детска закуска“. Е, пак не беше за изпускане! Накрая все пак донесе голяма шепа „Лакта“ с червен станиол… като за боза изобщо не стана въпрос. И така постепенно историята с баса се забрави…
Вързаното не остана дълго завързано.
► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:
Полагащата му се дрямка бе твърде кратка… Смушкаха го за патрулна обиколка. Радослав шумно се прозя и нарами алебардата. Затопурка по стълбите надолу и се смеси с чакащите го пред кулата войници.
Предстоеше кръстосване на улиците из Лагера-град, среща с други патрули и, накрая, завръщане в караулната шатра. Там щеше да си вземе отрядната плочка и да върне щита с гравираната върху му руна
После можеше да се прибира да спи в бараката.
Подкованите подметки на чизмо-сандалите скърцаха по паважа. Тъмни шатри, догарящи осветителни факли, спящи каменни фортове и дървени сгради. Понякога в сенките изцвърчаваха дребни нощни животни, препитаващи се от запасите на гарнизона, изшумоляваха криле на стреснати птици.
Тук Дичо се чувстваше твърде близко до земята и твърде далеч от небето, за да отпусне мислите и спомените да се реят. Не усещаше прегръдката на нощта, само нейните воали му пречеха да вижда извън петната на фенерите. Намести алебардата на другото рамо и се почеса по врата.
Змейските сетива продължаваха да дремят. Бяха като заглъхнали уши. Или просто до такава степен бе свикнал с тях? Ами ако човешкото тяло е разредило, разводнило драконовата сила на кожата?…
„Ех, Верена, къде си! Уморих се да чакам истинската ни среща. Трябва ли да продължавам да вися тук, да се готвя за война, която не е моя? Или това е необходимо? Няма кой да ми каже. Ах, пак същото…“
Радослав се съсредоточи в крачките на самодивския воин пред себе си, за да не го настъпи по петите. Бръкна в пазвата си, извади парче сушен плод и го задъвка.
Патрулът обиколи разположението на своята арава и тръгна към центъра. Още една ури и край на наряда. Кеф!
В една от преките между отрядните бараки призрачно засияха фенерите на друг патрулен пост. Радослав се разсъни. Срещнатите бяха белонци, а това, което младият мъж помисли за светилници, се оказаха коремчетата на белонски светулки — поредната разновидност на тези пластични инсектоидни воини. Стражите спряха и квирините на двата патрула размениха приветствия с оръжията си. Белонският офицер-аристократ тракна с бойните си щипки.
Винаги щом ги зърнеше, Дичо се питаше кого ли е носел като безформена ларва? Искаше му се някой от тях да го познае. Бе страшно любопитен що за живот живеят страховитите паякомравки.
И наистина ли са от тукашнореалния Марс? Беше повече от вероятно. Изглеждаха прекалено чужди на всички други живи форми на Кашеп, макар по-новите поколения белонци като да бяха съобразили фенотипа си с околните организми. Те гравираха и оцветяваха черупките си според маркировките на Северната армия. Отначало Радослав реши, че просто са боядисани, но при по-близък контакт се усъмни в това. Вероятно белонците управляваха естествените пигменти в хитиновата си „кожа“, ако наистина бе от хитин. Предвид фокусите, които извършваха с телата си, обяснението за органично променената окраска изглеждаше по-вярно и убедително.
