Първият път, когато Дичо стана неволен свидетел на белонските модификации, ги взе за наказания. Сетне се запита дали наистина се налага подобни същества да бъдат наказвани. Изобщо знаят ли те понятието „неподчинение“. Него ден в средата на плаца за маршировка инсектоидите отрязаха по чифт крайници на неколцина свои събратя. Осакатените не се съпротивляваха. Те започнаха да ядат собствените си крака, а от сълзящите слуз рани наченаха да растат нови. След няколко ури претърпелите ампутация вече се бяха превърнали в нещо като гигантски скакалци. По този радикален начин, а навярно и чрез други операции, осъществявани в недрата на непристъпните им казарми-термитници, белонските войници се разделиха на множество видове. Сред тях липсваха само крилати модели — кой знае защо, ракопаякомравките не обичаха височините и полетите.
Бяха съвършени бойци. Моделираха самите себе си в оръжия за масово контактно унищожение. Дебели дървени колове, предназначени за учебни мишени на полигоните, се разпадаха на трици и стърготини със светкавична скорост, щипките на кошерните съюзници работеха като моторни резачки. Белонците не се впечатляваха от температурни разлики. Говореше се, че могат да бъдат бодри в продължение на сто ури, на бързина надбягваха породисто мъжко грзу. Пръскаха и някаква страшна киселина, от която надянатите върху плашила стоманени доспехи хлътваха и се скашкваха като восъчни. Освен това произвеждаха паяжина и се изхитряха да я сплитат в движение за щурмови стълби. Тази белонска „тъкан“ намираше широка употреба — от такелаж за летящите гемии до асептични превръзки за ранени кашепци. Обозниците я поръчваха направо с камуфлажна разцветка и крояха от нея одеяла. Скоро и Радослав се сдоби с подобно наметало.
Крехките наглед аристократи-богомолки не се подлагаха на модифициране. Те останаха сред пришълците малцинство, което запази непроменена телесната си форма. Но съвсем не бяха толкова беззащитни, колкото можеше да се съди по деликатните им пипалца и тънки щипки. Освен неотлъчна плътна охрана, разполагаха и със собствени ресурси за самоотбрана — невероятно мълниеносни реакции и изстрелващи се от коремчетата им отровни жила. Такова същество за секунда уби излязъл от подчинение двукрак гущеровиден хищник, и то с една-единствена жилеща стрела. Поразеното животно мигновено се вкочани. Трупът му бе изгорен в светлинна яма, за да не се отровят останалите грабливи зверове, част от биологическото въоръжение на Армията.
… Междувременно стражите се разприказваха с патрулиращите белонци. Радослав се изненада, че и обикновените редови насекомоподобни умеят да говорят. Отново се налагаше ревизия на схващането, че аристократите-мозъци управляват като марионетки низшите воински подвидове. Но че тези създания са свързани помежду си със здрави телепатични нишки, не подлежеше на никакво съмнение. Радослав ги чувстваше, макар и много слабо. Сякаш си предаваха и приемаха сигнали на инакви от кашепските мозъчни честоти.
Дичо се заслуша в беседата. Подсмихна се. Граморите питаха дали белонците харесват храната, доволни ли са от къщите си. Инсектоидите отвръщаха утвърдително.
— Готови сте за Похода?
— Да да да за поход за поход — Радослав едва разпозна отговора им, сякаш издаден от бръмчащи крилца на бръмбар.
— Вие сте добри войници.
— Кашепски войници добри войници.
Размяната на любезности бе прекъсната от въпрос, изскърцан от крехкия предводител на белонската стража:
— Пристигат-кога Децата на Голямото слънце?
Квиринът и патрулните леко се смутиха, а Дичо пристъпи крачка напред с оголени изпод плетената яка на шлема уши.
— Не знаем — призна квиринът-върколак. — Чакаме.
— Те дойдат! — увери го белонецът след кратко мълчание.
— Да, да! — ентусиазираха се в хор кашепските патрулни. — Множество-безчет облачни крепости, ята Небесни дъждовни замъци!… Даже дузина двойки воини — доста е! Или една дургха Оръженосци с буреносни криле, да!…
В настъпилата пауза богомолката раздвижи главица с две очи колкото малки тикви. За няколко неуютни секунди Радослав си помисли, че съществото гледа тъкмо него, но едва ли можеше да го твърди със сигурност. Накъде гледа едно водно конче? Я по-кротко… И все пак тръпки като буболечки полазиха гърба му под ризницата. За да се овладее, смело изтърси:
— Белон прилича ли на Кашеп? Гори, езера, планини?
Аристократът с готовност забръмча:
— Не прилича. Белон два пъти по-непросторен от Кашеп. Тежина на Белон по-лека. Има планини. Няма гори, има трева като гора. Малко вода, пазя-пазим я в пещери. Тук въздух по-гъст.
След късата реч на богомолката зажужа войник-белонец със саблени предни крайници:
— Въздух гъст, размазва взор от очи надалеко. Кашепски квирине, покажи на-небето Топазовата звезда!
Всички останали вирнаха лица нагоре.
— Мммм… — почеса четина върколакът. — Ситла Белон ще е на север от Змейската земя, когато изгрее… Призори ще е.
