— Зла — отвърна колобърът.
Писарят, който бе нащрек и с четирите си длани над дръжките на печатчетата, подчерта думите на магьосника с картечно трополене по хартията. Радослав някак незабележимо за себе си превеждаше наум доклада на магьосника:
— Наследницата на борейската Владетелка също е заловена. Последните чисти и честни багили на Земемория прогонени са от Дворцовия остров. Атъланите закани сипят — душите ще отнемат на сестрите-царици. Сивите мъртваци се множат. Който имперски гражданин глас надигне — колят го, а и без друго ловят невинни. По всички земи на Борея атъланите злосторничат. Не се прикриват вече зад покварени от тях князе, багили и старейшини.
Мълчанието в щаба натежа.
— Научи ли слугата ти где затвориха Владетелките?
— Да! — Колобърът посочи към картата. Контурите на един от островите на страната Борея засияха като неонова реклама. — Там!
Картографите се засуетиха и заскърцаха с пера върху пергаменти.
— Моят слуга е сигурен — продължи магът. — Стражата му от соколи загина до крило, за да го опази при нас да пристигне.
— Всички соколари-заклинатели, водили стражата на твоя гарван, здрави ли са?
— Заведохме ги при нуадугу. Всички ще оздравеят тялом и духом.
— Безбавно пак ума да им пречистят! — разпореди се монквиринът. — Атъланите чрез тях може да надникнат-узнаят, което знаем ние! Само тоз гарван ли успя от всички други?
Въпросът бе отправен към друг пеон, който кимна утвърдително. Генералът продума сухо:
— Щом е тъй, нему ще вярваме. Далекогласен колхор веднага да обади злата вест на шарканите… Кога да очакваме техни зертони? — попита встрани.
Отзова се магьосник, застанал с подбелени очи пред кристална топка:
— Облитат безспир Високото небе над нас, господарю. Обаждат, че ще кацнат, щом настъпи време за това.
— Слънцето знае как се свети… — като шепот отвърна генералът. — Белон-пастири! От роя ваш ще искам нови войници, ала не за бой, за далекогласие, каквито ми дадохте за небоплаващите лодки. Досущ предишните, ситни ги искам — за всяка пехан-дургха по два или три! През тях да говоря и да чувам войската си, освен чрез колобру-квирините!
— Роят ще излюпи топла дузина от исканата тялоформа до шейсет ури от този миг, господарю — пропя също като щурец един от инсектоидите. — До стотната ури ще имаш още четвърт от това множество. Повече Малкият рой не ще може-можем. Изтощихме запасите яйца, господарю.
— Приемам колкото можете — кимна генералът.
Щабът се оживяваше, пеоните трескаво захващаха задълженията си. А Радослав стоеше като истукан и ловеше въздух с отворена уста.
Монквиринът внимателно го погледна. Плъзна взор по ордена-пръстен, завързан на войнишкия колан, и каза съчувствено:
— Не-тревогай сърце си, борейски ратнико. Владетелките ще бъдат избавени. Змейовете са го рекли!
— А… Ъъъ… Може ли да говоря с някой от шарканите? — заекна Дичо.
Сдържаният монквирин внезапно му се усмихна толкова бащински, че той заподозря дали желанието му не е разтълкувано погрешно.
— Засега не. Ето ти талисман, щом благослов за късмет желаеш. — От широките си одежди генералът извади ясписов медальон и затвори пръстите на Радослав в юмрук върху прохладната каменна фигурка. — Върви да почиваш подир дозора, ратнико Ра-досш-уав — прочете знаците на алебардата монквиринът.
Сетне главнокомандващият свъси тежки вежди и се обърна към съвета си на непознат напевен език.
Жена-върколак с руни на вестови пеон изведе Дичо навън и съвсем по кучешки го лизна по носа:
— Горе чело, земеморецо! — окуражи го тя. — Владетелките ще бъдат живи и здрави. Ще дойде голямо пълнолуние! — закани се вълчицата, озъбвайки се на юг.
— Аха, мерси, маце… — въздъхна ѝ в гръб Радослав — Маце… Дано не ти е прозвучало обидно, щото да ти кажа „кучко“ ще е егати…
Разгледа талисмана в светлината на факлите. Пеон-стражниците пред портата на щабната крепост се спогледаха, когато Дичо тихо възкликна към небето, помръкнало от оранжевите пламъци на фенерите:
— Ех, „другарю“ генерал, трябва ми
— Какво говориш, Расуау? — учуди се патрулният квирин.
— Нищо — измърмори Дичо. — Молитва.
— Ааа… Прощавай, че те прекъснах.
— Карай, не е болка за умиране — премина разсеяно отново на български.
Командирът преглътна любопитството си към непознатата реч.
Патрулът се помъкна вяло към подлагера на своята третина арава. Над щабната твърдина увисна трепкаща мараня. Магическият щит бе подсилен.
► Земя, светът на хората, минало време:
… Иван имаше сложни взаимоотношения с кучетата. Те или му ръмжаха, или се умилкваха. Абсолютно никое псе не го подминаваше равнодушно — било то породисто домашно или от онези с богато генетично наследство — сиреч помияри (това определение той чу след години от един малко по-възрастен свой приятел, който все проклинаше, че се е родил в същия ден като Тодор Живков).
