Още живееха в София на квартира — беше се изнизала около половин година, откак напуснаха вилата на загиналите Янелски. Един най-обикновен следобед Ванко се шляеше в градинката между кооперациите. Изневиделица върху него налетя грамаден доберман. Кучето просто се давеше от злоба. Притиснат до грапавата мазилка на блока, Иван се взря в очите на псето. Отчаянието му даде сили. Немалко уплашен, той изпъна шия и стисна зъби срещу ужасните челюсти на звяра. Одомашнен, а значи и в известна степен очовечен дотолкова, че да не изпитва респект пред човешки същества освен стопанина си, доберманът отлепи предни лапи от земята за скок върху детето.
Тъкмо в последвалия безпаметен миг хлапакът забоде поглед в очите на врага си. Сякаш кръстоса шпага с великан… който се оказа гумен и въздухът от него излезе със свистене, не — със скимтене.
Песът побягна. Куцаше и с четирите си лапи, виеше ужасен и старчески тресеше голямата си глава. На помощ изскочи собственикът на кучето.
— Какво направи бе, хулиган такъв!
Естествено, стиснатите пестници бяха приготвени за двуногото калпазанче.
Още наелектризиран от станалото — много дълго време мина, преди да проумее
Мъжът млъкна, заотстъпва и изчезна подир кучешката диря.
За добро или за лошо, но свидетели на случката нямаше. А онова голямо нещище, избухнало в детското телце на Иван и подплашило домашния любимец и господаря му — то отново се смали, спотаи се обратно в гърдите, като бърже се наметна с пелената на забравата. Същата онази завивка, под която се крият всички сънувани през живота сънища… освен някои, хванати за опашката. Но и те оставят в ръцете на достъпната памет само нея — опашката, досущ както го правят гущерите.
… Каракачанското чудовище в двора на кака Марианка спадаше към другата група кучета. То просто изпадна във възторг и два пъти събори Ванко с тежкото си тяло.
— Трай сега, щото няма повече да дойда да си играеме — шепнешком го предупреди момчето.
Кучето послушно отстъпи.
А беше тренирано да не пуска след мръкване
Всъщност, Иван бе равнодушен към кучета. Откакто загуби своето пале — Цицири. С него ядяха от една паница и спяха заедно в кучешката колибка. Това, разбира се, не бе гледано с добро око от мама Валентина.
Известно време го залъгваха, че кутрето е пратено да го чака в казармата, където ще го дресират и после заедно с Иван ще пазят границата. Или ще станат танкисти. Като Густлик и Шарик от любимия филм за тримата танкисти и кучето.
Един ден Ванко проумя, че никога повече няма да види игривия и мил Цицири.
Също както бате Райко.
Ала сега, сега дори да бе луд по четирикраките и да мрънкаше всяка вечер на майка си за овчарка или коли като Ласи — не, в този момент решително не му беше до кучета.
Той попипваше плахо устните си, на езика още чувстваше вкуса на корекомска дъвка.
Същата нощ, в късната лятна доба, той се промъкна в градината на баба Стана и оттам избра най-малко бодливата, най-голямата и най-дъхава роза. Прегриза стеблото ѝ със зъби. Дори и след това вкусът на вносната дъвка не изчезна.
Беззвучна сянка в тъмното (способността си да вижда в мрака Иван осъзна като нещо изключително чак след пубертета), нечут и невидян, освен от каракачанката в заветния двор, той се озова пред къщата на кака Марианка… Всъщност, оттогава насетне титлата „кака“ изпадна от съзнанието му заедно с умалителната (пренебрежителна!) наставка към името.
„Мариана“ му звучеше достатъчно нежно, за да го лигави.
Прозорецът се оказа височък и Ванко привика кучето. Верният страж изтърпя да му стъпят на гърба и даже въртеше щастливо рунтава опашка. Горкият пес, жегавото лято далеч от планински прохлади го съсипваше, добре че нощта се случи свежа…
Към цветето Иван приложи пръстенче — жълтичко, с червена калинка. Преди време го откри в шумата и прахоляка, трупащи се при бордюрите на тротоара. Добави го към останалите си съкровища, пазени в кутия от обувки. Струваше му се ужасно красиво нещо и сега с радост му намираше достойна употреба.
Известно време вися на прозореца.
Приятелчето му наистина имаше право — леглото на Мариана се намираше точно под прозореца. И сега тя спеше.
Кучето отдолу тихо заскимтя — викаше го да играят. Когато го лизна по петата, Ванко не издържа и от страх, че ще се разхили от гъдел, едва не се пусна обратно в тревата. Успя да се прехвърли през перваза, надвесвайки се над спящото момиче.
Гледа я дълго в нашарения от уличната лампа мрак. Светлината бе пробила гъстите черешови клони и докосваше лицето ѝ. Заслуша се в дишането ѝ.
После остави върху възглавницата розата с надянато на стеблото пръстенче. Докато се навеждаше, той помириса разпиляната коса на девойчето. Не се реши да я докосне.
Навън поигра вяло с кучето и се прибра у дома.
На заранта баба Стана кълнеше крадците на рози.
