Сега Десио се преструваше, че ръководи просторните владения, които бе наследил, но пиенето му започваше от обед и продължаваше през нощта. Макар да бе господар на една от Петте велики фамилии на империята, Десио изглеждаше неспособен да признае огромната отговорност, която вървеше с властта. Изтезаван от личните си демони, той се опитваше да се скрие от тях в нежни прегръдки и да ги отмие с море от вино. Ако смееше, Инкомо щеше да прати на господаря си лечител, жрец или детски учител, който да му изнесе лекция за отговорностите, придружаващи владетелската мантия. Но очите на Десио — и затаената в тях лудост — предупреждаваха Първия съветник, че всеки подобен опит ще е напразен. Духът на Десио кипеше от гняв, който можеше да утоли само Червеният бог.
Инкомо за пореден път се опита да върне вниманието на Десио към деловите неща.
— Милорд, ако ми позволиш да изтъкна, губим дни, докато корабите ни стоят празни на кейовете в Джамар. Ако ще плават към…
— Стига!
Юмрукът на Десио се стовари в един параван, раздра тънката изрисувана коприна и строши рамката. Той изрита парчетата, след което се завъртя побеснял и се блъсна в роба с ветрилото. Разгневен до безумие, господарят на Минванаби го удари все едно, че беше мебел. Робът се свлече на колене с разбит нос, разцепена устна и кръв по лицето и гърдите. Все пак, уплашен за живота си, успя да задържи голямото ветрило да не удари господаря му, въпреки че беше заслепен от болка, кръв и сълзи. Десио остана безразличен за героичната му почтителност. Обърна се и се нахвърли върху съветника си.
— Не мога да се съсредоточа върху нищо, докато тя е жива!
Инкомо нямаше нужда от обяснение, за да разбере кого има предвид господарят му. Опитът го бе научил, че не може да направи нищо, освен да изтърпи поредното избухване.
— Милорд — заговори той притеснено, — нищо добро няма да се спечели с копнеж за мъст, ако всичкото богатство на Минванаби се стопи. Ако не желаеш да се погрижиш за тези решения, поне позволи на хадонрата да вземе нещата в ръцете си.
Призивът му не направи никакво впечатление на Десио. Взрян в далечината, с хриплив шепот, сякаш самото изричане на името щеше да му придаде плът, той изръмжа:
— Мара от дома Акома трябва да умре!
Благодарен, че тъмното в стаята скрива и неговия страх, Инкомо се съгласи.
— Разбира се, милорд. Но това не е моментът.
— Кога! — извика. Десио и ревът му почти оглуши Инкомо. Господарят изрита една възглавница и гласът му спадна до по-благоразумен тон. — Кога? Тя успя да се измъкне от капана на баща ми. И нещо повече: принуди го да озлочести гаранцията си за безопасността на гост, като го доведе дотам да сложи край на живота си в срам. — Възбудата му закипя още по-силно, докато изреждаше престъпленията на Мара срещу дома му. — Това… момиче не просто ни победи, тя ни унизи… не, опозори ни! — Затъпка бясно възглавницата и изгледа съветника си с присвити очи.
Робът с ветрилото се присви от страх, като видя изражението му, толкова подобно на това на Джингу от Минванаби, когато се разгневеше. Макар и с разкървавен нос и уста, той вдигаше и спускаше ветрилото все така ритмично. Гласът на Десио премина в дрезгав заговорнически шепот.
— Военачалникът гледа на нея с усмивка и обич, дори с благосклонност — може би спи с тая кучка, — докато нашите лица са натикани в тор от нийдра. Ядем фъшкии от нийдра всеки ден, в който тя диша! — Десио се намръщи още повече. Заби поглед в плътно затворените капаци, сякаш виждаше нещо през тях. За първи път след смъртта на Джингу в очите му се върна проблясък на разум. Инкомо едва се сдържа да не въздъхне с облекчение.
— И още нещо — довърши Десио с предпазливостта на човек пред навита на кълбо пепелянка. — Тя вече е реална заплаха за моята безопасност.
Инкомо кимна замислено. Знаеше, че в поведението на Десио се корени страх. Синът на Джингу живееше в ежедневен ужас, че Мара ще продължи кръвната вражда на Акома с Минванаби. Като вече Управляващ господар, Десио щеше да е следващият обект на заговорите й. Собственият му живот и чест бяха следващите, които трябваше да паднат.
Въпреки че душната жега подлагаше търпението му на изпитание, Инкомо се опита да успокои господаря си. Такова признание, колкото и насаме да беше споделено между господар и неговия съветник, беше първата стъпка в надмогването на страха, а може би и към побеждаването на лейди Мара.
— Господарю, момичето ще направи грешка. Не бива да бързаш. Изчакай за подходящ момент…
Нефритената муха се върна, за да тормози отново Десио. Робът замахна с ветрилото, за да я прихване в полет, но Десио избута перата настрана и погледна навъсено Инкомо в сумрака.
— Не, не мога да чакам. Тя продължава да става все по-силна. Позицията на баща ми беше по-изгодна от моята. Стоеше само на стъпка от Златния трон на Военачалника! Сега е пепел, а аз мога да изброя верните си съюзници на пръстите на едната си ръка. Всичките ни болки и унижения се дължат на… онази жена.
